Анди Макдермът - Експедиция Атлантида

— Нали си спомняш онази тайна нацистка експедиция, която дошла в Тибет и повече никой не чул за участниците в нея?

— Брей да му се не види, съвсем бях забравил за това — отговори й той с неприкрит сарказъм. — Защо питаш?

Гласът й прозвуча триумфиращо:

— Струва ми се, че току-що ги открих.

В пещерата имаше петима души. Бързо се изясни, че не са били убити от падналите скали блокирали входа; от почти мумифицирания вид на телата можеше да се заключи, че най-вероятната причина за смъртта е бил студът на Хималаите, консервирал и изсушил жертвите. Докато другите членове на експедицията изследваха останалата част от пещерата, семейство Уайлд насочи вниманието си към обитателите й.

— Сигурно времето се е развалило — предположи Хенри, когато приклекна да огледа телата на светлината на фенерчето, — и са дошли тук за подслон… за да не излязат никога повече.

— Като измръзнеш до смърт, няма начин да ти се иска да вървиш — поклати глава Лора.

Един от тибетските водачи, Сонам, им извика от дълбочината на коридора.

— Професор Уайлд! Тук има нещо!

Хенри и Лора оставиха телата и тръгнаха навътре. Както Лора бе предположила, коридорът бе прокопан в скалата от човешка ръка. Трийсетина стъпки напред светлините от фенерчетата на другите членове на експедицията осветяваха намиращото се в дъното.

Беше храм. А може би гробница .

Джак вече разглеждаше онова, което по всяка вероятност представляваше олтар в центъра на правоъгълна камера.

— Не е тибетско — обяви той при влизането на Хенри. — Тези надписи… струва ми се, че са глозелски 1, или някаква тяхна разновидност.

— Глозелски? — вдигна вежди Хенри. В гласа му се долавяха изненада и възхищение. — Винаги съм казвал, че има силна вероятност това да е атлантски език!

— Доста се изхвърляш — отбеляза Лора.

Тя освети стените. От пода до тавана се издигаха дялани колони — ъгловати, почти агресивни в чистата си функционалност. На нацистите сигурно би им харесало, помисли си тя. Архитектурата би могла да е дело на Алберт Шпеер.

Между колоните имаше барелефи, представящи човешки фигури. Хенри се приближи до най-голямата. Макар композицията на барелефа да му бе непозната — толкова силно стилизирана, колкото и останалата част на камерата, — той разбра мигновено кой е изобразен.

— Посейдон… — прошепна той.

Лора се доближи до него.

— Господи, това наистина е Посейдон! — Образът на бога се различаваше от традиционната гръцка интерпретация, но нямаше грешка — дясната ръка на Посейдон държеше тризъбец.

— Е — каза Джак, — господин Фрост определено ще е доволен, че тази експедиция се оказа успеш…

— По дяволите Фрост — изсумтя Лора, — това е наше откритие. Единственото, което той направи, е, че помогна с финансирането.

— Хайде, хайде. — Хенри шеговито я потупа по рамото. — Дължим му поне това, че не трябваше да избираме дали дъщеря ни да прекъсне следването си в колежа, или да си продадем колата! — Той се огледа. — Сонам, има ли нещо друго? Още някакви помещения или коридори?

— Не — отвърна тибетецът. — Тук свършва.

— О! — разочаровано въздъхна Лора. — Това е всичко? А бях сигурна, че ще има повече…

— Може наистина да има повече — увери я Хенри. — Може да има и други гробници по терасата. Ще продължим да оглеждаме.

Той се върна в коридора и се приближи към съсухрените тела. Лора и Джак го последваха. Труповете се бяха сгушили в старомодни студозащитни облекла; кухите очи на мумията се взираха в него от тъмнината.

— Интересно дали и Краус е между тях.

— Ето го. — Лора посочи към една от фигурите. — Ето го водачът на експедицията.

— Откъде знаеш?

Тя протегна пръсти към тялото, като почти докосна гръдния му кош. Хенри освети отблизо и видя малка метална значка, прикрепена към плата…

Побиха го ледени тръпки, които нямаха нищо общо със студа. Това бе стилизираният знак на есесовските отряди във фашистка Германия. Беше минал повече от половин век от унищожаването на организацията, а все още имаше силата да буди страх.

— Юрген Краус — произнесе той най-после. Имаше някаква зловеща ирония във факта, че ръководителят на нацистката експедиция сега напомняше на черепа върху есесовската си значка. — Никога не съм допускал, че ще те срещна. Какво те доведе тук?

— Защо не се опитаме да разберем? — предложи Лора. — Раницата му е още тук, сигурно всичко е записано в бележника му. Просто погледни.

— Чакай, ти искаш аз да го направя?