Неизв. - Сара Адисън Алън Изгубеното езеро

Застана пред рецепцията. Зад бюрото седеше млад мъж, ала очите му направиха същото както очите на всич­ки мъже, когато носеше тази рокля – плъзнаха се към дълбокото º деколте и се заковаха безпомощно там.

– Ще позвъните ли, моля, на господин Ласло Патерсън. Предайте му, че съм дошла за срещата ни в четири часа – усмихна му се леко Селма.

– Разбира се, мадам. – Момчето едва откъсна очите от нея. Можеше да му бъде баба. Почуди се дали го осъзнава. Вероятно не. Никой не забелязва възрастта ти, ако си достатъчно дързък. Той промърмори нещо в телефонната слушалка, замълча и погледна към Селма: – Мадам, той твърди, че няма уговорена среща за четири часа.

– Колко глупаво, че е забравил – възмути се Селма. – Кажете му, че съм Селма от „Изгубеното езеро“.

Момчето предаде съобщението º и затвори телефона.

– Каза, че слиза веднага.

Тя се обърна, прекоси фоайето и застана пред бара, изнасяйки спектакъл за момчето. Седна и поръча чист скоч.

Въздъхна и поклати смаяно глава, че наистина го прави. Бе съблазнявала много мъже, но към никого не бе изпитвала толкова дълбоко отвращение.

Бръкна в дамската си чанта. Откри амулета по топлината му. Стисна го и усети как пърха леко като уловена пеперуда. За миг я обзе тъга. Не искаше да се разделя с него. Той бе последната частица от нея, от всичко, на което бе посветила живота си.

– Щеше да ми навлечеш сериозни неприятности. Бях със съпругата си – появи се Ласло до нея, неприятен какъвто го помнеше: с боядисана в абсурдно черно коса, с несполучлив лифтинг на лицето, повдигащ веждите му под неестествен ъгъл. Очите му тутакси се стрелнаха към деколтето º. Не отмести поглед дори докато си поръчваше питието. – Находчива тактика – да кажеш, че имаме уговорена среща.

– Изненадан ли си? – изгука съблазнително Селма. – Аз владея до съвършенство много умения.

– Не се съмнявам. Но се налага да сме дискретни. Съпругата ми…

Тя се приведе напред и прошепна:

– Не ти е необходима. Имаш мен.

Забеляза ироничните искрици в очите му. Сигурно неведнъж се беше сблъсквал с безочливи досадници. Искаше да си поиграят, но после щеше да я отпрати. Внезапно Селма си представи какъв щеше да бъде животът º, ако не притежаваше амулетите – низ от отчаяни и тъжни срещи с такива мъже само за няколко часа внимание. За една нощ в най-добрия случай.

Бе получила желаното от живота. И не съжаляваше.

Не съжаляваше за нищо.

Тя разтвори длан и усети как последният º амулет изчезва.

*

– Къде е Селма? – попита Булахдин на другата сутрин, когато влезе в къщата за закуска. Зарадва се, че днес няма да закусват торта. Захарта е хубаво нещо, но детството я бе научило да залага на протеина. – Не дойде и на моравата снощи. Колата º я няма. Тръгнала ли си е?

За миг се запита дали Селма не е изпълнила заплахата си да я остави тук.

– Не – отвърна Аби и очите на Булахдин проследиха подноса с бекон, който тя остави върху бюфета. Във въздуха витаеше напрежение, ала всички се преструваха, че не го усещат. Вчера Ласло не се бе появил, все едно си играе на котка и мишка с тях. Противен човек. – Не си е предала ключовете.

– Кой е я виждал последен? – попита възрастната дама.

– Аз я видях вчера – обяви Девън. – Влезе в бунгалото си, наконти се, ама наистина се наконти, и замина.

– Някой проверявал ли е в бунгалото º? – Всички поклатиха глави. Не изглеждаха много загрижени. – Аби, да взема ли резервния ключ, за да проверя?

Аби º подаде ключа с усмивка.

– Ти носиш отговорност, ако разбере, че някой е влизал в бунгалото º без разрешение.

Булахдин взе ключа и влезе в бунгалото на Селма. Разкайваше се, че вчера се отнесе грубо с нея. Ядоса º се, че се прощава толкова лесно с „Изгубеното езеро“. Сам си виновен обаче, ако се гневиш на някого, задето се държи така, както очакваш.

Още на прага парфюмът на Селма я олигави като куче, спуснало се да посрещне стопанина си. Тази жена определено обичаше парфюма си.

Булахдин застана по средата на стаята и се огледа, сбърчила чело. Не видя нищо особено. Е, всичко беше особено, но така º харесваше на Селма. Диванът бе отрупан с нехайно разхвърляни списания. По леглото имаше обвивки от бонбони. Очевидно никой не бе спал снощи в него. Къде ли бе отишла? Разтревожи се за Селма. Тя винаги отблъскваше хората. Булахдин обаче отвръщаше на удара с удар. Откакто се запознаха на езерото преди трийсет години, се обаждаше на Селма всеки първи четвъртък от месеца, а ако на нея не º се говореше, е, тогава говореше Булахдин и º разказваше какво º се е случило до най-малката подробност. От умора и грижи забрави да се обади само веднъж, когато преместиха Чарли в хосписа. Тогава Селма се появи. Цяла нощ пътувала от Мисисипи, защото не успяла да се свърже с Булахдин. Разгневи се, задето Булахдин не е умряла, нахока я за грижите, които º е създала, и няколко месеца отказваше да разговаря с нея по телефона. Ала в крайна сметка отстъпи.