Неизв. - Сара Адисън Алън Изгубеното езеро

– Исках само да ти кажа, че заминавам за Ричмънд да подготвя къщата за зимата. Но ще се върна скоро. Винаги съм искал да видя каква е есен­та край Изгубеното езеро. Обзалагам се, че и Коледата е красива. Ако Аби се принуди да продаде „Изгубеното езеро“, е, Съли е приятно място за пенсионери.

Дъхът º секна. Джак щеше да остане? Беше тол­кова близо, че усещаше аромата на сапуна му – нещо наситено и южняшко, остро и с привкус на бор. Харесваше това ухание. Харесваше гъстата му прошарена коса и бръчките по лицето му. Люк бе зад него сега и очите на Лизет се насочиха към младия мъж. Едва сега º хрумна, че колкото повече опознава Джак, толкова повече Люк заприличва на него. Наскоро забеляза бенка до ухото му, която не беше виждала преди. Джак имаше същата.

– Дойдох да ти кажа, че не те напускам. Ще се боря за теб, Лизет. Срещу него, ако е необходимо – кимна към стола Джак. – Никога не съм срещал човек, с когото мога да мълча и същевременно да му казвам толкова много. Нямаш представа какво означава това за човек като мен. Просто да знам, че те има, ми даваше сили да продължа. А летата тук сигурно ми спасиха живота. Разбираш ли? – прошепна той. – Ти ме спаси.

Лизет протегна ръка. Пръстите º почти докоснаха косата му, ала спряха. Наистина ли го бе спасила? Наистина ли бе направила за него това, което не бе успяла да направи за Люк?

Той се усмихна и улови протегнатата º ръка.

– Не е необходимо да го казвам, нали? Аби ми се обади и настоя да дойда и да го кажа, сякаш ти вече не знаеш. Но ти знаеш, нали?

Лизет кимна, а после се обърна отчаяно към Люк с очи, пълни със сълзи. Знаеше, че Джак я обича. Знаеше го от самото начало. Прочете го по лицето му още през първото лято. И тя го обичаше. Но чувството бе заседнало в гърдите º и не искаше да се излее. Не заслужаваше любовта на Люк, когато беше на шестнайсет. Наистина ли заслужаваше любовта на Джак сега?

Люк º се усмихна и º махна с ръка да върви.

Тя обаче не тръгна след Джак, а към него, падна на колене и зарови лице в скута му, за да не вижда какво получава в замяна на всичко изгубено.

Люк я погали по косата и тя вдигна глава.

Не се налагаше да пише, за да му говори. Той разбираше мислите º. „Не искам да те изгубя.“

Той посочи натам, накъдето бе тръгнал Джак.

„Ако отида с него, ще бъдеш ли тук, когато се върна?“

Той кимна.

„Няма да отида, ако не ми обещаеш винаги да си с мен.“

Люк я докосна по бузата. Устните му изрекоха безмълвно думата toujours. Винаги.

После той бавно изчезна.

Лизет простена. Заплака и заудря стола, после заудря себе си. Строполи се на пода. Мразеше раздялата. Толкова дълго се бори да опази всичко, което има, такова каквото е – като течност, отмерена в чаша с точност до последната капка. Не, не искаше да се чувства така отново.

Не си спомняше ясно следващия час. Помнеше как се свести, как отвори очи и първо видя малък паяк да пълзи по пода до шкафовете.

Последния път, когато усети такава празнота, отиде на Моста на неверните и скочи. Онова момиче обаче вече º се струваше непознато. Изправи се. Изминалите петдесет години я бяха променили. Аби я преобрази – с добротата, жизнерадостта и безстрашието си. Видя как приятелката º преминава през най-ужасното време в живота си – след смъртта на Джордж – и как оздравява. Видя я как се изправя през възможността да се раздели с „Изгубеното езеро“, но продължава напред.

Благодарение на Аби сега знаеше нещо, което тогава не разбираше.

Лизет си пое дълбоко дъх и стана.

Когато чашате е празна, не скърбиш по изгубеното.

Защото иначе ще пропуснеш възможността да я напълниш отново.

15.

Селма влезе във фоайето на хотел „Воден парк“. Огледа се и забели очи. Имало е толкова хубав хотел наблизо, а тя е прекарвала всяко лято през последните трийсет години в „Изгубеното езеро“! Хотелът се намираше в съседство с аквапарка, чиято най-забавна атракция очевидно бяха пързалките и големият басейн с вълни, та децата да карат сърф. Увеселителният парк бе за децата, а хотелът – за възрастните. „Умен ход“ – помисли си тя. Ласло не беше идиот. Това поне бе сигурно.

Разноцветните крушки шареха мраморния под. Цялата стена в дъното приличаше на водопад – тънка водна пелена се стичаше по високи скали и създаваше усещането, че прекосиш ли я, ще се озовеш в друг свят. Табели сочеха към СПА центъра, няколко магазина за сувенири, бар и два ресторанта – единият семеен, вторият по-елегантен.

„Няма да е толкова зле“ – повтаряше си Селма. Навярно щеше да се сдобие с нова кола и апартамент. И с бижута. Не за това обаче възнамеряваше да използва последния си амулет. Последният трябваше да º осигури всичко желано.