Неизв. - Сара Адисън Алън Изгубеното езеро

Леля º Клара я откри по-късно в кухнята – присвила ръка, със скъсани дрехи и покрита с прах. Каза º само:

– Следващия път не се бори толкова. Така е по-лесно.

В този момент Булахдин осъзна, че се е борила. И се е борила, защото този край не º харесва. Защото иска друга история. Не такава. Моди беше заминала преди шест години, а тя не бе получила нито едно писмо от нея. Все пак през нощта º написа и º разказа какво се е случило. Каза º, че иска да промени живота си, ала не знае как.

Започна да остава повече в училището и да помага на учителите да подреждат стаите, за да не се прибира в опасния си дом. После една учителка я нае да º помага да къпе и да храни възрастната º майка. Един следобед – Булахдин тъкмо си тръгваше, след като бе нахранила старицата, и бързаше да се прибере в „Края на света“, преди да се стъмни – съседката я пресрещна и я покани в къщата си. Жената – работеше в местната библиотека – неочаквано º предложи да дойде да живее при нея и съпруга º – полицейския началник. Обясни º, че нямат деца, а остаряват. Видяла как Булахдин се грижи за старицата и решила да º предложи стая и храна срещу помощ в домакинството и библиотеката.

Двете години при семейство Бартлет бяха най-спокойните в живота º. Всяка нощ си лягаше и се чудеше колко неочаквано се е променила историята º. Нямаше представа на какво се дължи късметът º.

Разбра в деня, преди да замине за колежа.

Тогава библиотекарката º подаде куп писма – писмата, които бе изпращала на Моди.

Оказа се, че Моди така и не отишла при леля си в Бостън, на чийто адрес пристигали писмата. Никой не знаел къде е. Никой не знаел какво се е случило с нея. През годините Булахдин си бе представяла стотици сценарии, ала всички се оказаха погрешни. Моди бе удържала победа. Краят на историята º бе останал само неин.

Лелята на Моди обаче четяла писмата на Булахдин, очарована от разказите º за Юга. Очаквала ги с нетърпение. Когато пристигнало писмото за посегателството, изпаднала в паника. Не знаела какво да прави. Свързала се с полицейския началник в града, откъдето идвали писмата, и той я помолил да му изпрати писмата. Когато ги получил, те очаровали и него, ала го и разтревожили. Показал ги на съпругата си. Тя познала името. Сетила се, че така се казва червенокосото момиче, което се грижело за възрастната им съседка.

Тогава Булахдин най-сетне разбра какво се е опитвала да º каже Моди. И нито веднъж след онзи ден вярата º, че завършекът на историите не е предопределен, не се разколеба.

Досега.

Бе живяла достатъчно да знае, че не всичко става, както го искаш. Бе прочела достатъчно книги и знаеше, че не всички са с щастлив край. Въпреки това сърцето º се сви, когато след партито Аби º обясни как си е променила решението, ала Ласло ще я победи.

Булахдин разпознаваше лесно хората, умеещи да пишат своите истории, както познаваше вкуса на хубавото лятно вино. Ласло бе един от тях.

Разбираше, че той няма да се предаде. А макар желанието им да бе посилно от неговото, те нямаха сили да му се противопоставят.

Той крадеше края на историята им и тя бе безпомощна да го спре.

Налагаше се просто да затвори книгата и да си тръгне.

*

След като закусиха торта, останала от партито, защото за пръв път – откакто се помнят, ахкаха всички – Лизет се бе успала, Девън и Кейт излязоха навън в слънчевото утро. Джак чакаше притеснен в трапезарията. Булахдин – необичайно притихнала днес – стоеше в края на кея – дребна самотна фигурка, заобиколена от вода. На моравата царуваше бъркотия, но не чак толкова, колкото в края на партито. Някой сякаш бе разчиствал, след като всички си тръгнаха. Девън помнеше как снощи майка º я занесе на ръце в бунгалото, остави я в леглото и се сгуши до нея.

– Каквото и да се случи, ще бъдем заедно – прошепна º тя. – Тук съм. При теб.

Когато Девън се събуди, майка º беше при нея. Нямаше по-приятно чувство. Почти двайсет минути не смееше да помръдне, взираше се в лицето на Кейт, изпълнена с такава обич, че бе готова на всичко да запази този миг – да го затвори в буркан като светулка и да го гледа винаги. Накрая все пак се наложи да стане и да отиде до тоалетната.

Сега двете стояха на брега на езерото. Наклонила глава, Девън се вслушваше в нещо, което можеше да долови само тя отвъд чуруликането на птичките и шумоленето на дърветата.

– Добре ли си, хлапе? – попита я Кейт.

– Той продължава да се тревожи.

– Кой?

– Алигаторът. Може ли пак да отидем до бунгалото?