Неизв. - Сара Адисън Алън Изгубеното езеро

Ала нямаше никакъв алигатор.

Девън също гледаше назад.

– Къде отиде?

– Не знам – отвърна Кейт и замълча. След малко си пое дълбоко дъх и се усмихна окуражително на дъщеря си. – Да отидем ли в Съли? Ще намерим онзи воден парк? Звучи забавно.

Бяха дошли чак дотук. Не биваше да си тръгват, без дъщеря º да запази хубав спомен.

– Не! – извика уплашено Девън. – Искам да отида на „Изгубеното езеро“ и да имам най-хубавото детско лято като теб!

Кейт я погали по меката коса. Усети топлата кожа под нея, деликатната извивка на главицата º.

– О, Девън. Имала съм много хубави лета и след това. Ти също ще имаш. Ала не съм идвала тук от години. Забравила съм къде е мястото. Дори джипиесът не знае. Нищо чудно изобщо да не съществува.

– Мамо – прекъсна я объркано Девън, – то е тук!

Посочи право напред – към малка дървена табела встрани от шосето, която гласеше „Изгубеното езеро – свийте наляво“.

Стъписана, Кейт се озърна. Видя старата чакълена алея – тясна просека сред гъстата гора, която щеше да ги отведе до желаното място.

*

Алеята към езерото бе неравна, а дърветата от двете º страни я закриваха, все едно прекосяват тунел. Земята постепенно омекна под гумите. Внезапно алеята се разшири и се озоваха на просторна морава. Тревата не бе окосена, а червените тухли на барбекюто се ронеха. Позагнилите маси за пикник се нуждаеха от пребоядисване. Слънчевите лъчи прозираха през излинелите стари чадъри.

Жълтата тясна двуетажна къща вляво от моравата изглеждаше леко килната настрани, сякаш се е отместила да даде път на нещо голямо. Вдясно беше Изгубеното езеро. Обрасли с мъх дървета се надвесваха над сивозеленикавата му вода като стари дами, привели се да утолят жаждата си.

– Уха! – възкликна Девън, озъртайки се ту наляво, ту надясно. – Не си го представях така!

– И аз – каза Кейт.

Колата прекоси бавно алеята, заобикаляща моравата. Минаха край тринайсет порутени бунгала, боядисани в излющени хелоуински цветове – черно, кафяво и оранжево – с плесенясали каменни пътечки помежду им. По нищо не личеше да са заети – по малките веранди нямаше обувки, не се виждаха сгъваеми столове, облегнати по стените.

Кейт спря пред тясната двуетажна къща. Слязоха от колата и шумът от затръшването на вратите отекна над езерото. Въздухът ухаеше на нещо зелено – на влажна трева и на белени краставици.

Необяснимо разочарование обзе Кейт.

Мястото, разбира се, изглеждаше променено. И как иначе!

Влязоха вътре и камбанката над входната врата звънна. Миришеше на мокро дърво и климатикът като в стар морски музей навяваше хлад. Зад извитото писалище на рецепцията в малкото фоайе нямаше никого. Надникнаха първо в дневната с пъстри канапета и прашни полици, вградени в стената, огънати под тежестта на стотици книги. После влязоха в трапезарията с разнородни маси и столове. Стените с избелели розови тапети и тънките тъмни дъски на паркета изглеждаха изтънели до краен предел, сякаш някой ежедневно ги търка усърдно.

– Ехо! – подвикна Кейт.

Никакъв отговор.

– Аби?

Отново никакъв отговор.

– Ние ли сме единствените гости? – попита Девън, докато се връщаха към рецепцията.

– Не мисля, че приемат гости, слънчице.

В същия момент обаче – като в отговор – апетитна миризма се прокрадна към тях. Кейт се обърна рязко и погледна към дневната. Беше все така празна и тъмна, но върху ниската масичка в далечния край сега имаше син поднос. Сигурна беше, че преди не е бил там. Приближи до него и се загледа в кексчетата с шунка и кашкавал и двете големи парчета пай със сливи. Девън застана до нея, надвеси се над подноса и вдиша дълбоко.

– Забеляза ли кой го остави? – попита я Кейт.

Детето поклати глава.

В същия миг камбанката над вратата звънна отново и висока стройна жена на около седемдесет влезе във фоайето. Зърна Кейт и Девън в дневната и се сепна, изтръгната от мислите си, които очевидно бяха на милиони километри оттук. Прибрана на опашка, дългата º прошарена коса стигаше почти до кръста. Жената носеше джинси, бяла тениска и огърлица от едри зелени камъни.

Не изглеждаше променена. Всичко друго се бе променило, но не и тя.

– Аби! – усмихна се Кейт и въздъхна, сякаш досега я е чакала със затаен дъх.

– Да?

– Аз съм Кейт Ферис. – Тя не отговори. Кейт поклати глава и поясни: – Бях Кейт Снодърли. Племенницата ти!

– Кейт! – позна я най-сетне Аби, засмя се, влезе в дневната и я прегърна. Кейт обви гърба º с длани и усети острите кости на жилавото º тяло. Миришеше както преди – на ваканция, на шоколад и карамел. – Не мога да повярвам, че дойде!