Неизв. - Сара Адисън Алън Изгубеното езеро

Аби се отказа да планира заминаването и седна зад писалището да решава кръстословица. Нямаше да се справи сама. Лизет трябваше да º помогне. Каза си, че ще изчака гневът º да отмине.

Климатикът се изключи. Къщата трепна и се намести. Аби въздъхна и побутна кръстословицата настрани. Премести стола в края на писалището, откъдето ако се наведеше, виждаше част от прозореца в дневната. Често го правеше, за да наблюдава кътче от тихия езерен бряг. На любимото º място за съзерцание по пода имаше дори драскотини от краката на стола.

Мястото º за съзерцание щеше да º липсва.

Преди петдесет години се отказаха от наследството на Джордж. По-добро решение не бяха взимали през целия си живот. Бяха млади и идеалисти, ала сега º се искаше да бяха заделили малко пари за времена като днешните.

Времена като днешното? Тя поклати глава. Дори в най-смелите си мечти не се виждаше на седемдесет и шест, принудена да продаде „Изгубеното езеро“.

Седемдесет и шест.

Мили Боже, как се беше случило? Вчера, на двайсет и четири, правеше любов под парижките мостове.

Внезапно входната врата се отвори и две възрастни жени влязоха, изпълвайки въздуха с мирис на лавандулов лосион и розово масло. Аби се сепна и предните крака на стола изтропаха на пода.

– Видя ли? Тук е! – каза жената с яркочервената коса.

Във фините бръчици около очите º се бе сплъстил грим, носеше вишнева рокля и обувки с високи токчета. Помагаше на крехка старица да влезе.

– Продава го, не е изчезнало. Ще си вървим ли? – додаде тя.

– Не – отговори старицата.

Червенокосата затвори вратата и размаха длан пред лицето си, сякаш да се разхлади.

– Какво ще правим тогава?

– Не съм решила още. Миналото лято обаче нямахме представа, че ще бъде последното ни лято тук, и не организирахме нищо специално. Сега е моментът да се сбогуваме със замах.

Аби стана.

– Селма, Булахдин! Все пак дойдохте!

Обади се вчера да отмени резервациите им. Те бяха две от тримата º последни верни клиенти, които идваха всяко лято. Погледна вратата в очакване да влезе третият, Джак. Ала него го нямаше.

– Булахдин ми се обади, след като си º отменила резервацията. Настоя да я взема и да я докарам тук – обясни Селма.

– Нямаше как да дойда сама – добави Булахдин. – Миналата година ми взеха шофьорската книжка.

– Съжалявам – каза Аби.

Прехвърлила осемдесетте, Булахдин Уорд бе

най-старата º и редовна гостенка. Ходеше, преви­-

та като папрат, все едно пори света с главата нап-

ред. Със съпруга º Чарли – и двамата бивши про­фесори – идваха заедно допреди няколко години. Чарли заболя от алцхаймер и сега живееше в хос­-

пис. Оттогава Булахдин идваше сама – подмолна

природна стихия с напевен южняшки акцент, древен като речен пясък. Селма, висока, гримирана и надменна, беше пълна нейна противоположност. Странна двойка бяха двете. Някъде по пътя ня­-

как си Булахдин бе решила, че Селма е една от най-

добрите º приятелки. Тя отричаше яростно. На Булахдин º беше все едно.

– А ти не се оплаквай – обърна се тя към Селма и я посочи с костеливия си показалец. – Беше ти на път.

– Живея в Меридиън. Мисисипи. А ти – в Спартанбърг, Южна Каролина. Не ми е на път.

– Моля ти се! И бездруго нямаш по-интересно занимание.

– Не ме бъркай със себе си, стара жено. Аз си търся нов съпруг!

Селма беше на шейсет и пет, но казваше на всички, че е на петдесет. Твърдеше, че е експерт по мъжете, макар седемте бивши съпрузи според някои да означаваха колко експертно умее да греши. Тя флиртуваше с всички мъже, отсядащи тук през лятото – небрежно, като втора природа, все едно птица размахва криле, когато пада. Преди трийсет години бе посетила „Изгубеното езеро“ с третия си съпруг. Скоро се разведе с него – както с останалите – но продължи да идва. Никой не разбираше защо. Изобщо не º личеше да се забавлява.

– Отбихме се в града за продукти – обяви Булахдин.

– Тоест Булахдин купи шест бутилки вино – уточни Селма.

Възрастната жена остави дамската си чанта върху писалището и се облегна на него с дълбока въздишка.

– Споменах на неколцина местни, че продаваш „Изгубеното езеро“. Изненадаха се.

– О! Още не съм казала на никого – обясни Аби.

Тя я погледна сериозно. Очите º приличаха на мътносивкави кристални топчета.

– Тайна ли е?

– Вече не – обади се сухо Селма, застанала на прага, готова за бягство.

– Не е тайна – каза Аби. – Просто стана набързо. А и никой в града не се интересува. От комплекса, имам предвид. Сега печелят основно от водния парк. „Изгубеното езеро“ вече не носи полза на никого. Промяната сигурно ще облагодетелства Съли.