Лий Бардуго - Престол и щурм Кн.2 от поредицата Гриша

Имахме време колкото да се проснем на палубата, когато начупените стрели на светкавиците се замятаха в небето. Новата вълна ничевие се разпиля в моментен смут.

– Напред! – изрева Щормхунд. – Вихротворци, пълен напред!

Двамата с Мал бяхме запратени право към перилата, когато шхуната рязко дръпна напред. Гладкият ù кил сякаш летеше над вълните.

Забелязах откъм китоловния кораб да набъбва нова черна вълна. Изправих се със залитане и се напрегнах да призова силата си за нова атака. Но следващо нападение така и не последва. Явно и мощта на Тъмнейший си имаше предел. Най-после бяхме успели да излезем от неговия обсег.

Отпуснах се на перилата. Поривите на вятъра и морските пръски жилеха кожата ми, докато корабът на Тъмнейший и неговите изчадия постепенно се губеха от поглед. Нещо средно между смях и ридание напъваше гърдите ми. Мал ме прегърна и аз го притиснах силно към себе си, наслаждавайки се на допира на мократа му риза о бузата си; заслушана в ударите на сърцето му; вкопчена в истината, която направо не беше за вярване – че още сме живи.

После, въпреки пролятата кръв и загубените другари, екипажът на шхуната нададе тържествуващи викове. Крещяха и подвикваха, джафкаха и ръмжаха. Горе на мачтата, сред въжетата, макарите и платната, Толя вдигна пушката с една ръка, отметна глава и нададе победен вой, от който косъмчетата по ръцете ми настръхнаха.

Двамата с Мал се дръпнахме малко встрани, неспособни да откъснем поглед от моряците, които си деряха гърлата и се смееха наоколо. Сигурна бях, че в този момент с него мислим едно и също: в какво се забъркахме?

ГЛАВА 5

СНИШИХМЕ СЕ покрай перилата и се измъкнахме под прикритието им, докато най-накрая не намерихме усамотение. Седнахме рамо до рамо, останали съвсем без сили, леко замаяни. Вярно, бяхме се отървали от Тъмнейший, но сега се намирахме на някакъв странен кораб, заобиколени от банда пощурели Гриша, преоблечени като моряци и виещи към небето като вълци срещу пълна луна.

– Добре ли си? – попита Мал.

Кимнах. Имах чувството, че раната в рамото е посипана с жарава, но иначе бях невредима и тялото ми вибрираше от възбуда, защото отново бях използвала силата си.

– Ами ти? – рекох.

– Нямам нито драскотина – невярващ отвърна той.

Корабът пореше вълните с наглед невъзможна скорост, направляван от Вихротворци и – чак сега си дадох сметка – Вълнотворци. Когато ужасът и възбудата от битката попреминаха, забелязах, че цялата съм вир-вода. Зъбите ми затракаха. Мал обви с ръка раменете ми; по някое време някой от екипажа ни заметна с одеяло.

Най-накрая Щормхунд сложи край на веселбата и нареди да приберат платната. Вихротворците и Вълнотворците отпуснаха ръце и се повалиха един върху друг напълно изтощени. От използването на силата лицата им сияеха, а очите им горяха с неистов блясък.

Шхуната постепенно намали ход, докато накрая не остана да се полюлява нежно в една неестествена, съкрушителна тишина.

– Бдете! – нареди Щормхунд и Привет прати един моряк с далекоглед чак горе при събраните платна.

Двамата с Мал лека-полека се изправихме на крака.

Щормхунд тръгна бавно покрай редиците на изтощените Етералки, потупваше по раменете Вихротворци и Вълнотворци и казваше по някоя топла дума на всеки от тях. Видях го как прати ранените моряци на долната палуба – предположих, че там ще им помогне корабният лекар, а защо не и някой Лечител от Корпоралки. Не бих се учудила, ако при капера имаше на служба гришани от всички ордени.

Последно Щормхунд тръгна към мен. Пътьом измъкна нож от колана си. Инстинктивно вдигнах ръце, а Мал ме прикри с тяло, насочвайки дулото на пушката право в гърдите на капитана. Внезапно чух наоколо съскане на остриета, вадени от ножниците, и прищракване от предпазители на револвери – екипажът беше на оръжие.

– По-полека, Оретцев – каза Щормхунд и забави крачка. – Вече си докарах достатъчно неприятности и загуби, за да те доставя на кораба си. Ще е жалко да те направим на решето точно сега. – После той обърна ножа и ми го подаде с дръжката напред. – Това е за звяра.

Морският бич. Покрай вълнението от битката съвсем го бях забравила. Мал се поколеба, после свали пушката.

– Свободно – нареди на екипажа си Щормхунд и моряците прибраха револверите и сабите.

– Качете го на борда – кимна после към Тамар.

По нейна заповед група моряци се надвесиха през перилата на десния борд и хвърлиха дебела въжена мрежа във водата. После взеха бавно да я дърпат, изтегляйки тялото на морския бич покрай борда на шхуната. То глухо се стовари на палубата, все още съпротивлявайки се слабо в сребристата плетеница на мрежата. По едно време подскочи гневно, а огромната му челюст изтрака. Всички отскочихме назад.