Лий Бардуго - Престол и щурм Кн.2 от поредицата Гриша

– Доколкото разбирам, на теб се пада честта – каза Щормхунд и отново ми подаде ножа. Погледнах капера право в очите, питайки се какво и колко знае за муските, и по-точно за тази муска.

– Давай – подкани ме той. – Няма за кога да се бавим. Корабът на Тъмнейший е извън строя, но това няма да продължи още дълго.

Острието в ръката на Щормхунд проблясваше мътно на слънцето.

Гришанска стомана. Защо ли не бях изненадана.

Въпреки това продължавах да се колебая.

– Току-що загубих тринайсет от най-добрите си мъже – тихо продължи

Щормхунд. – Не ми казвай, че е било за тоя, дето духа.

Отместих поглед към морския бич. Той се гърчеше върху палубата, въздухът излизаше със свистене през хрилете му; животът в червените очи постепенно гаснеше, но в тях все още се таеше ярост. Спомних си тъмния и твърд поглед на елена, кротката паника в последните му мигове.

Еленът беше живял толкова дълго в мислите и въображението ми, че когато най-сетне излезе от гората и се показа на покритата със сняг поляна, го почувствах близък и познат. Морският бич обаче ми беше чужд – по-скоро митичен звяр, отколкото реален морски обитател, нищо че ужасяващото му масивно тяло лежеше право пред мен.

– Той и без това няма шанс да оцелее – продължи каперът.

Стиснах дръжката на ножа. Той натежа в ръката ми. „Дали това може да се приеме като акт на милосърдие?“ Дори да е така, определено не приличаше на милосърдието, което проявих към елена на Морозов.

Русалие. Прокълнатият принц, пазачът на Костницата. В преданията той съблазняваше самотни девици, качваше ги на гърба си и ги завличаше със смях навътре в морето, където вече никой не би могъл да им се притече на помощ. След това се гмуркаше надълбоко и ги водеше в подводния си дворец, където умираха, защото нямаха нищо за ядене, освен перли и корали.

Русалие всеки път плачеше безутешно над мъртвите им тела и пееше печалната си песен, а после се връщаше на повърхността да си търси нова царица.

„Това са само легенди – казах си. – И пред мен не лежи принц, а животно, което едва бере душа.“

Тялото на морския бич постепенно се отпусна и натежа. Той още веднъж безполезно изщрака с челюсти във въздуха. От гърба му стърчаха два харпуна, а от раните му се стичаше разводнена кръв. Стисках ножа и не знаех какво точно трябва да направя и къде да забия острието. Ръцете ми трепереха. Морският бич издаде жаловит хрип, далечно ехо от онзи вълшебен хор, който чух в песента му.

Мал пристъпи напред.

– Довърши го, Алина – каза дрезгаво. – В името на всички светии, направи го.

Той измъкна ножа от юмрука ми и го пусна на палубата. После взе двете ми ръце и ги сключи около единия от харпуните. След това с едно чисто и рязко движение двамата го забихме до дръжката в агонизиращото тяло.

Морският бич потръпна и застина, а кръвта му плисна по палубата. Мал погледна ръцете си, после ги избърса в раздраната риза и се обърна. Толя и Тамар пристъпиха напред. Стомахът ми се разбунтува. Знаех какво ще последва. „Това не може да е истина – каза някакъв глас в главата ми. – Защо просто не си тръгнеш. Зарежи всичко.“ И отново изпитах чувството, че всичко се развива прекалено бързо. Въпреки това обаче не можех да запратя в морето муска като тази. Драконът така или иначе вече се беше разделил с живота. Пък и дори да вземех муската, това не значеше, че непременно ще я използвам.

Люспите на морския бич бяха сребристи и преливаха във всички цветове на дъгата, с изключение на една тясна ивица, която започваше между огромните му очи, преминаваше през главата и потъваше в меката му грива – тя беше златна.

Тамар измъкна кинжала си от колана и с помощта на Толя започна да отделя златните люспи една по една. Насилих се да не отвръщам поглед. Когато всичко приключи, двамата ми подадоха седем съвършени люспи, още изцапани с кръв.

– А сега нека сведем глава пред паметта на онези, които загубихме днес – каза Щормхунд. – Добри мъже. Добри моряци. Нека морето ги отнесе в тихо пристанище, на чийто сияен бряг да ги посрещнат всички светии.

Той повтори моряшката молитва и на керчански, после Тамар прошепна същите думи на езика шу. В продължение на минута останахме смълчани със сведени глави на люлеещата се палуба. В гърлото ми заседна буца.

Загинаха нови мъже; отиде си още едно приказно и древно създание, а тялото му беше осквернено от гришанска стомана. Положих ръка върху просветващото тяло на морския бич. Усетих го студено и хлъзгаво под пръстите си. Червените му очи гледаха мътно и оцъклено. Стиснах златните люспи в дланта си и острите им краища се забиха в плътта ми. Кой ли светец ще чака подобно създание на отвъдния бряг?