Лий Бардуго - Престол и щурм Кн.2 от поредицата Гриша

Дългата минута изтече и Щормхунд пръв наруши мълчанието.

– Светците ги приеха – каза.

– Светците ги приеха – в един глас повтори екипажът.

– Сега трябва да продължим – тихо произнесе капитанът. – Корпусът на китоловния кораб е пробит, но Тъмнейший разполага с Вихротворци и Фабрикатори. Доколкото ми е известно, тия негови изчадия също могат да бъдат обучени да боравят с чук и пирони. Затова няма да рискуваме. – Той се обърна към Привет. – Нека Вихротворците си починат още няколко минути, после ми докладвай какви са щетите и да потегляме.

– Слушам, капитане – отсечено отвърна Привет. После се поколеба. – Капитане... на сушата биха платили добри пари за люспите на дракона, нищо че не са златни.

Неколцина от моряците тутакси се нахвърлиха да изтръгнат люспите от мъртвото тяло. Това вече нямах сили да гледам. Обърнах им гръб и стомахът ми се сви на топка.

Щормхунд дойде при мен.

– Не ги съди прекалено строго – каза, поглеждайки през рамо.

– Не тях виня – отвърнах. – Ти си капитанът.

– Техните кесии обаче трябва да се напълнят, защото има да хранят родители и многобройна челяд. Току-що загубихме почти половината си екипаж, а наградата не е достатъчно висока, за да облекчи болката. Не че не си прелестна де.

– Защо съм тук? – попитах. – Кое те накара да ни помогнеш?

– А ти сигурна ли си, че наистина съм ви помогнал?

– Отговори на въпроса, Щормхунд! – Мал се беше приближил към нас. – Защо трябваше да преследваш морския бич, щом си искал да го дадеш на Алина?

– Аз не преследвах морския бич, а вас.

– Тогава защо вдигна метеж срещу Тъмнейший? – намесих се. – Само за да ме заловиш ли?

– Човек трудно може да вдигне метеж на собствения си кораб.

– Викай му както щеш – прекъснах го вбесена, – само ми обясни.

Щормхунд облегна гръб на перилата, подпря се с лакти отгоре и огледа палубата.

– Както щях да кажа и на Тъмнейший, ако си беше направил труд да попита – слава богу, че не попита обаче – щом наемаш човек, който е готов да се продаде за пари, винаги има опасност някой да предложи повече от теб.

Зяпнах насреща му.

– Предал си Тъмнейший за пари?!

– „Предал“ е силна дума. Аз изобщо не го познавам.

– Ти си луд – казах. – Добре знаеш на какво е способен. Няма цена, която да си струва този риск.

Щормхунд се ухили.

– Тепърва ще се разбере.

– Тъмнейший ще те преследва до края на дните ти.

– Е, тогава двамата с теб ще имаме нещо общо, нали така? Пък и на мен ми харесва да имам могъщи врагове – карат ме да се чувствам важен.

Мал скръсти ръце на гърдите и изгледа изпитателно капера от глава до пети.

– Чудя се и не мога да реша – луд ли си, или просто глупав.

– Притежавам толкова забележителни качества, че наистина ще ти е трудно да избереш – откликна Щормхунд.

Поклатих глава. Каперът наистина си беше изгубил ума.

– След като някой е предложил по-висока цена от Тъмнейший, тогава на кого служиш сега? И къде ни водиш?

– Първо ти ми отговори на един въпрос – отвърна Щормхунд, бръкна в пазвата на редингота си и измъкна малката червена книжка. После ми я подхвърли. – Защо Тъмнейший ходеше навсякъде с това? Не ми се видя особено религиозен.

Улових томчето още във въздуха и го обърнах със заглавната страница към мен, но вече и без това знаех какво е. Златните букви от заглавието заблещукаха на слънцето.

– Открадна ли я? – попитах.

– Заедно с още няколко документи от каютата му. Макар че тя, формално погледнато, всъщност си е моята каюта и едва ли може да го наречеш кражба.

– Формално погледнато – натъртих иронично, – тази каюта принадлежи на капитана на китоловния кораб, от когото си го откраднал.

– Добре казано – призна Щормхунд. – Ако работата ти като Призоваваща слънцето не потръгне, спокойно може да се хванеш на служба като адвокат.

Очевидно си заядлива по природа. Трябва обаче да отбележа, че това тук си е твое.

Той се протегна и отгърна книгата на заглавната страница. Върху вътрешната корица беше изписано моето име: Алина Старков.

Постарах се да не го показвам външно, но умът ми трескаво заработи. Това наистина беше моят екземпляр от Жития санктя , който Аппарат ми подари в библиотеката на Малкия дворец преди месеци. Явно Тъмнейший е накарал да претърсят стаята ми след като избягах от Ос Олта. Но защо му е трябвало да взима със себе си тази книга? И защо беше толкова загрижен дали съм я чела?

Прелистих страниците. Томчето беше богато илюстрирано, но картинките в него всяваха ужас и отблъскваха, а уж бяха предназначени за деца. Някои от светците на тях вършеха чудеса или благочестиви дела: Свети Феликс сред ябълковите клони; Света Анастасия избавя Аркеск от чумата. Повечето илюстрации обаче ги показваха в тяхното мъченичество: разчленената на четири Света Лизабета, обезглавяването на Света Любов, окованият Свети Илия. Щом отгърнах на последната страница, обаче, окаменях. Този път не можех да прикрия реакцията си.