Лий Бардуго - Престол и щурм Кн.2 от поредицата Гриша

– Нали е много интересно? – обади се Щормхунд и потупа илюстрацията с дългия си пръст. – Дано не греша, но май заловихме точно това създание.

Това нямаше как да се сбърка: във водите на езеро или море зад Свети Илия се виждаше без съмнение силуетът на морския бич. И това не беше всичко. Едва се удържах да не посегна към обръча около шията си.

Захлопнах рязко книгата и свих рамене.

– Просто една легенда.

Мал ме изгледа объркан. Не знаех дали е успял да види добре илюстрацията.

Никак не ми се искаше да връщам Жития санктя на Щормхунд, но той и без това вече ставаше подозрителен. Принудих се да му я подам, надявайки се да не забележи треперенето на ръката ми.

Щормхунд ме изгледа, после се понадигна и изтупа маншетите си.

– Задръж я, тя си е твоя. Както сигурно вече си забелязала, аз питая дълбоко уважение към личната собственост. Пък и ще ти трябва някакво занимание, докато стигнем Ос Кърво.

Двамата с Мал едновременно трепнахме.

– Водиш ни в Западна Равка, така ли? – попитах.

– Единственото, което мога да кажа, е, че ви водя при този, който наддаде за теб.

– Кой е той? И какво иска от мен?

– Защо си толкова сигурна, че е мъж? Може пък да те водя при Фйерданската царица.

– Наистина ли?

– Не. Но не е зле винаги да имаш по едно наум.

Изпъшках раздразнено.

– Може ли поне веднъж да отговориш прямо на някой въпрос?

– Трудно е да се каже. Я гледай, пак се изплъзнах от пряк отговор!

Обърнах се към Мал със свити юмруци.

– Всеки момент ще го убия!

– Отговори на въпроса, Щормхунд – изръмжа Мал.

Щормхунд вдигна едната си вежда.

– Трябва да сте наясно с две неща – каза и този път усетих стоманена нотка в гласа му. – Първо: никой капитан няма да позволи да го командват на собствения му кораб. Второ: искам да ви предложа сделка.

Мал презрително изсумтя.

– Защо изобщо трябва да ти вярваме?

– Защото нямате голям избор – любезно отвърна Щормхунд. – Давам си сметка, че лесно може да потопите този кораб и да пратите всички на дъното.

Надявам се обаче да си опитате късмета с моя мющерия. Изслушайте каквото има да ви казва. Ако предложението не ви хареса, тогава се кълна, че ще ви помогна да избягате. И ще ви отведа на което място по света пожелаете.

Направо не можех да повярвам на ушите си.

– Значи веднъж измами Тъмнейший, а сега си готов пак да се изметнеш като фурнаджийска лопата и да подведеш и новия си клиент, така ли?!

– Изобщо не е така! – отвърна Щормхунд, този път искрено обиден. – Моят мющерия ми плаща да ви отведа в Равка, а не да ви държа там. Това би било допълнително условие към сделката, което отделно се заплаща.

Погледнах към Мал. Той вдигна едно рамо.

– Може да е луд и със сигурност е лъжец, но все пак е прав. Ние нямаме кой знае какъв избор.

Разтрих слепоочията си. Усещах, че се задава главоболие. Чувствах се уморена и объркана, а от мъглявото увъртане на Щормхунд направо ти се прищяваше да застреляш някого. Най-добре него самия. Не можеше да му се отрече, обаче, че ни спаси от Тъмнейший. След като вече не бяхме в неговата власт, двамата с Мал можехме да открием и сами път за бягство. Засега не бях способна да мисля по-надалече от това.

– Добре – рекох.

Той се ухили.

– Отдъхнах си, че няма да ни издавиш всичките! – После даде знак на един от моряците, който се въртеше наблизо, да приближи. – Върви да намериш Тамар и ù кажи, че ще дели каютата си с Призоваващата – нареди той. После посочи Мал. – Той може да остане с Толя.

Още преди Мал да отвори уста да възрази, Щормхунд го прекъсна. – Такива са правилата на тоя кораб. Оставям ви да се движите свободно из „Волкволни“, докато стигнем Равка, но ви моля да не злоупотребявате с щедрата ми природа. На кораба си има ред, а аз – граница на търпението.

– Аз също – изрече през стиснати зъби Мал.

Сложих ръка върху рамото му. И за мен щеше да е по-безопасно, ако останехме заедно, но сега не беше моментът да се заяждаме на дребно с капера.

– Остави – казах. – С мен всичко ще бъде наред.

Мал се намръщи, после се обърна на пети и закрачи напряко през палубата, изчезвайки в подредения хаос от платна и въжета. Понечих да го последвам.

– Може би не е зле да го оставиш за малко сам – обади се Щормхунд. – Такива като него имат нужда от доста време да си ближат раните, докато им мине сръднята. Иначе стават съвсем опаки.

– Ти изобщо приемаш ли нещо насериозно?

– Не и ако не мога да го променя. Иначе животът е такава досада.