Лий Бардуго - Престол и щурм Кн.2 от поредицата Гриша

– Не, благодаря.

– Както кажеш, но аз имам да събирам стари дългове. Привет се обзаложи, че повече няма да се върна на тая палуба. Честно ти казвам, приличаше на оплаквачка, когато се прехвърлихме оттатък борда.

– Искаш да кажеш, че се е обзаложил за смъртта ти?! – повторих втрещено.

Тя се разсмя.

– Не го виня. Я си представи какво е да се изправиш срещу Тъмнейший и неговите Гриша! На всеки беше ясно, че това си е чисто самоубийство.

Накрая се стигна до теглене на клечки, за да се види на кого се пада тая съмнителна чест.

– И вие двамата с брат ти не извадихте късмет, така ли?

– Ние ли? – Тамар се спря край вратата. Косата ù беше още влажна, а светлината от фенера играеше по усмивката ù на Сърцеразбивач. – Ние не участвахме в жребия – продължи тя, докато прекрачваше прага. – Записахме се доброволци.

НЕ МИ СЕ ОТВОРИ СЛУЧАЙ да поговоря насаме с Мал чак до късно посреднощ. Поканиха ни на вечеря в каютата на Щормхунд и това се оказа странно преживяване. Храната беше сервирана от иконом с безупречни маниери, много по-възрастен от който и да е на борда. Нахранихме се вкусно и обилно, както не ни се беше случвало от седмици: прясно изпечен хляб, треска на скара, мариновани репички и сладко ледено вино, което само след няколко глътки ми замая главата.

Усещах зверски апетит, както ставаше винаги, след като съм използвала силата си. Мал обаче хапваше едва-едва и не каза почти нищо, докато Щормхунд не отвори приказка за оръжейната пратка, която носеха към Равка. Чак тогава живна и до края на вечерта двамата си говориха само са пушки, ръчни гранати и всякакви вълнуващи способи да накараш нещо да експлодира. Нямах сили да се преструвам, че разговорът ме интересува.

Докато те обсъждаха до пълно влудяване винтовките с пълнител, които използвали в земските погранични райони, моите мисли бяха изцяло заети с люспите в джоба ми и какво да правя с тях от тук нататък.

Дали да рискувам и да се сдобия с втора муска? Нали аз бях тази, която отне живота на морския бич – значи неговата сила сега ми принадлежи. Но ако и люспите имаха същата власт като нашийника на Морозов, тогава можех да ги подаря на някого – например някой от Сърцеразбивачите на Щормхунд, защо не и Толя – а после да го направя зависим от моята воля, така както Тъмнейший навремето контролираше мен. Тогава не би било трудно да накарам капера да обърне назад към Новий Зем. Трябваше обаче да призная пред себе си, че не това исках.

Отпих глътка вино. Налагаше се да говоря с Мал.

За да се разсея, взех да оглеждам обзавеждането в каютата на Щормхунд. Всичко в нея беше от лакирано дърво и полирана мед. Писалището беше отрупано с морски карти, части на разглобен секстант[10] и някакви странни рисунки, които приличаха на съчленените крила на механична птица. По масата искряха керчански кристал и порцелан. Етикетите на бутилките с вино бяха на език, който не познавах. „Всичко това е плячка от грабежи“, досетих се. Щормхунд добре се грижеше за себе си.

Чак сега ми се удаде случай да огледам по-добре и него самия. На външен вид изглеждаше четири-пет години по-голям от мен, а в чертите на лицето му имаше нещо смущаващо. Брадичката беше необикновено остра. Очите имаха мътнозеленикав отенък, а цветът на косата беше в особен червен нюанс.

Носът му сякаш беше чупен на няколко пъти и все беше зараствал накриво. По едно време той ме хвана, че го изучавам и – мога да се закълна – скри лицето си в сянка.

Когато най-накрая тръгнахме от каютата на Щормхунд, вече преваляше полунощ. Поведох Мал към едно уединено местенце близо до носа на шхуната. Давах си сметка, че моряци са на вахта на вишката над нас, но не бях сигурна кога пак ще ми се удаде удобен случай да го видя насаме.

– Той ми харесва – каза Мал, леко олюлявайки се от изпитото вино. – Така де, иначе говори прекалено и сигурно би откраднал и налчетата от ботушите ти, но не е лош човек и явно много разбира от...

– Ще млъкнеш ли? – изсъсках. – Искам да ти покажа нещо.

Мал ме изгледа с премрежен поглед.

– Няма защо да се държиш грубо.

Направих се, че не съм го чула, и измъкнах червената книжка от джоба си.

– Гледай – казах и му я тикнах под носа, отворена на страницата с екзалтираното лице на Свети Илия; бях се погрижила да призова малко светлина, така че да се вижда по-добре.

Мал се закова на място.

– Еленът – каза. – И Русалие. – Наблюдавах го, докато внимателно разглеждаше илюстрацията и улових момента, когато и на него му просветна.