Лий Бардуго - Престол и щурм Кн.2 от поредицата Гриша

Това никак не ме изненада. Светиите бяха със стотици – по един за всяко селце и паланка из Равка. Освен това в Керамзин смятаха, че религията е за селяните. Ходехме на църква само веднъж-два пъти годишно. Мислите ми се отплеснаха към Аппарат. Тъкмо той ми даде Жития санктя , но и досега не проумявах какво целеше и дали изобщо е подозирал за тайната, скрита в тази книжка.

– Аз също – отвърнах. – Но каменната арка все трябва да означава нещо.

– Позна ли я?

Когато най-напред видях илюстрацията, арката ми се стори позната. Но докато чиракувах за картограф, през ръцете ми бяха минали толкова книги и карти! Сега в главата ми цареше същински хаос от долини и природни забележителности от всички краища на Равка, че и отвъд нея.

– Не – поклатих глава.

– Разбира се, че не си. Щеше да е прекалено лесно. – Той тежко въздъхна, после ме придърпа към себе си и се взря настойчиво в лицето ми на лунната светлина. После докосна нашийника около врата ми. – Алина – каза, – откъде да знаем какво може да ти причини това?

– Не знаем – признах.

– Но въпреки това ги искаш всичките. Еленът. Морският бич. Жар-птицата.

Сетих се за екзалтацията, обзела ме при използването на моята сила срещу ордата на Тъмнейший; как тялото ми клокочеше и пулсираше, когато нанесох удара Сеч. Какво ли ще е тази сила да бъде удвоена? Ами утроена?

От тази мисъл свят ми се зави.

Вдигнах очи към обсипания със звезди свод. Нощта беше кадифено мека и осеяна със скъпоценни камъни. Внезапно почувствах глад. „Искам ги“,

помислих си. Цялата тази светлина, цялата тази мощ. „Искам всичко това.“ Някакъв неспокоен трепет премина по тялото ми. Прокарах пръст по гръбчето на Жития санктя . Мигар собствената ми алчност си играеше с мен и ме караше да виждам желаното като действително? Може това да е същата алчност, която е водела Тъмнейший преди толкова много години; онази, която го е превърнала в Черния еретик и е разкъсала Равка на две. Но нямаше как да отрека, че без муската не можех да му стана равна. Двамата с Мал нямахме кой знае какъв избор.

– Имаме нужда от тях – казах. – И от трите. Ако искаме никога повече да не сме бегълци. Ако искаме да сме свободни.

Мал очерта с пръсти линията на шията ми, извивката на бузата, като през цялото време не откъсваше очи от моите. Имах чувството, че търси някакъв отговор там, но когато най-накрая проговори, той каза просто: „Добре“.

После ме целуна, само веднъж; колкото и да се опитвах да го пренебрегна, в докосването на устните му се таеше някаква скръб. НЕ ЗНАМ дали просто бях нетърпелива, или се боях да не загубя кураж, но въпреки късния час се върнахме в каютата на Щормхунд още същата нощ. Каперът посрещна молбата ни с обичайната си ведрост. Двамата с Мал излязохме обратно на палубата да го чакаме при бизан мачтата. Няколко минути по-късно се появи и капитанът, следван от една жена Материалник.

Със сплетената си на плитки коса, прозявайки се като малко дете, тя не изглеждаше нищо особено. Щормхунд обаче я представи като най-добрия си Фабрикатор и трябваше да приемем думите му на доверие. Шествието завършваха Толя и Тамар с фенери в ръце – щяха да помагат на Фабрикатора.

Ако успеехме да оцелеем през това изпитание, всеки на борда на „Волкволни“ вече щеше да знае за двете муски. Това никак не ми се нравеше, но нямаше как да го променя.

– Добър вечер на всички – обяви Щормхунд, потривайки ръце. Явно изобщо не го беше грижа за нашето мрачно настроение. – Чудна нощ за пробиване на дупка във Вселената, как мислите?

Погледнах го свъсено и измъкнах люспите от джоба си, после ги изплакнах в кофа с морска вода и те засияха златно на светлината на лампите.

– Знаеш ли какво да правиш? – попитах жената Фабрикатор.

Тя ме накара да се обърна и да ù покажа обратната страна на нашийника. На няколко пъти бегло я бях зърнала в огледалото, но знаех, че повърхността ù е почти съвършена. Пръстите ми нито веднъж не усетиха ръб на мястото, където Давид съедини двете части от рогата на елена.

Подадох люспите на Мал, а той протегна една от тях към Фабрикатора.

– Сигурни ли сте, че идеята е добра? – попита тя. Дъвчеше устната си така ожесточено, че всеки момент очаквах да потече кръв.

– Разбира се, че не – отвърна Щормхунд. – Всяко нещо, което си заслужава да бъде свършено, в началото е просто една недобра идея.

Фабрикаторът дръпна люспата от дланта на Мал и я постави на китката ми, после протегна ръка за още една. Лека-полека работата я погълна.