Лий Бардуго - Престол и щурм Кн.2 от поредицата Гриша

Отначало почувствах топлината, която се излъчваше от люспите, докато краищата им се размиваха и образуваха нова форма. Една по една започнаха да се припокриват и образуваха непрекъсната верига, обхванала китката ми като гривна на окови. Фабрикаторът работеше в пълно мълчание, ръцете ù извършваха почти недоловими движения. Толя и Тамар имаха грижата светлината от лампите да не трепка, а лицата им бяха така застинали и тържествени, че самите те приличаха на икони. Даже Щормхунд утихна.

Най-после двата края на златната ми окова почти се съединиха. Остана неизползвана само една люспа. Мал заби поглед в нея, после я скри в шепата си.

– Мал? – подканих го.

Той не ме погледна, но докосна с пръст останалото непокрито място върху китката ми, където се усещаше пулсът и където щеше да се сключи гривната на моята окова. После подаде и последната люспа на Фабрикатора.

След миг всичко приключи.

Щормхунд впери поглед в златния маншет от люспи около китката ми.

– Хм – промърмори той, – аз пък си мислех, че краят на света ще бъде много по-вълнуващ.

– Отдръпнете се – казах.

Всички отстъпиха към парапета на палубата.

– Ти също – обърнах се към Мал. Той неохотно се подчини. Забелязах, че Привет надзърта към нас от мястото си край руля. Над главите ни взеха да скърцат рейките на мачтите, защото моряците на вахта протягаха вратове да си осигурят по-добра гледка.

Поех си дълбоко въздух. Сега трябваше да съм много внимателна. Никаква топлина. Само светлина. Отрих овлажнелите си длани в палтото и разперих ръце. Още преди зовът да се е оформил напълно в главата ми, светлината заструи през мен.

Идваше от всички посоки, от милиони звезди, даже от слънцето, което още не се беше показало над хоризонта. Прииждаше с неумолима скорост и бесен устрем.

– Вси светии! – едва успях да прошепна, после светлината засия в мен и покровът на нощта се разцепи. Небето избухна в бляскаво златно.

Повърхността на водата заискря като огромен диамант, отразявайки ослепителната игра на слънчевите зайчета. Въпреки усилието ми, въздухът затрептя от жега.

Затворих очи срещу ярката светлина, опитвайки да се съсредоточа, да овладея случващото се около мен и в мен. В главата ми прозвуча дрезгавият глас на Багра, която настояваше да се доверя на силата си: „Тя не е някое животно, което се крие и само решава дали да дойде, или не, щом го повикаш“. Но това сега не приличаше на нищо друго, което бях преживявала преди. То наистина беше животно, създание на огнена геена, което дишаше с мощта на елена и яростта на морския бич. Мяташе се в мен и спираше дъха ми, раздираше ме, размиваше контурите ми, докато накрая не остана само светлина.

„Това е прекалено – мислех отчаяна, но в същото време единственото, което се въртеше в главата ми, беше: – Още!“

Някъде отдалече дочух викове. Почувствах как жегата около мен набира сила, повдига полите на палтото ми и пърли косъмчетата по ръцете ми, но не ме беше грижа.

– Алина!

Усетих внезапен тласък, когато морето все да клокочи и съска.

– Алина! – Ненадейно ръцете на Мал ме обгърнаха и ме дръпнаха назад. Той ме стискаше в смазваща прегръдка, затворил очи срещу ослепителната светлина наоколо. Почувствах мириса на морска сол и пот, а под него – познатия аромат от тялото на Мал: Керамзин, меката трева на ливадката,

тъмнозеленото сърце на леса.

Тогава отново почувствах краката и ръцете си, натиска на ребрата, докато ме стискаше здраво, събирайки ме отново парче по парче. Разпознах устните, зъбите, езика, сърцето си и най-новите части на моето тяло – обръча около врата ми и гривната на окованата ми китка. Вече пак имах кости и дъх, мускули и плът. И всичко това беше мое.

„Дали птицата усеща тежестта на своите криле?“

Вдишах и усетих как сетивата ми се възвръщат. Вече не се налагаше да призовавам или озаптявам силата си, тя просто попиваше в мен, сякаш бе благодарна, че се е завърнала у дома. Освободих светлината с един-единствен великолепен изблик. Повърхността на ярко осветеното небе се напука от мрак, позволявайки на нощта да се върне. Светлината навсякъде около нас помръкна като гаснещ фойерверк – илюзия за сияйни листенца, откъснати от вихъра от хиляди цветове.

Жегата отстъпи. Морето утихна. Събрах в едно последните останки светлина и изтъках от тях сияйно покривало, което запулсира около палубата на кораба.

Щормхунд и екипажът му се бяха прислонили покрай перилата със зяпнали усти – благоговение, или страх? Мал ме притискаше към гърдите си, лицето му опираше косата ми, дъхът му излизаше на дрезгави хрипове.