Лий Бардуго - Престол и щурм Кн.2 от поредицата Гриша

Огнетворецът се свлече на палубата. Иван се взря недоумяващо в Тамар. Тя стоеше край бездиханното тяло с меч, от който капеше кръв. Явно за момент Иван загуби концентрация, защото Толя се надигна с ужасяващ рев.

Иван отново стисна юмрук, насочвайки силата си срещу него. Толя изкриви лице, но остана прав. После ръката на гиганта се изстреля напред, а чертите на Иван се сгърчиха от болка и недоумение.

Взех трескаво да местя поглед от Тамар към Толя и обратно, осенена от една мисъл. Двамата бяха Гриша. Сърцеразбивачи.

– Е, харесва ли ти това, нищожно човече? – попита Толя, приближавайки към Иван.

Иван отчаяно протегна и другата си ръка. Целият се тресеше и беше ясно, че се бори за всяка глътка въздух. Толя залитна леко, но продължи напред.

– Сега ще се разбере чие сърце е по-силно – изръмжа той.

После продължи да напредва бавно леко приведен, сякаш насреща му духаше силен вятър; лицето му се покри със ситни капчици пот; зъбите му се оголиха в дива радост. Вече се питах дали двамата с Иван няма да паднат мъртви всеки миг.

След това пръстите на протегнатата напред ръка на Толя се свиха в юмрук. Иван се сгърчи. Обърна очи. По устните му изби кървава пяна. Най-накрая се повали на палубата.

Смътно си давах сметка за настъпилия наоколо хаос. Тамар се сражаваше с един от Вихротворците. Други двама Гриша се нахвърлиха на Толя. Чух изстрел и видях, че Мал държи пистолет. Но единственото, което занимаваше мисълта ми, бе безжизненото тяло на Иван пред мен.

Той беше мъртъв. Дясната ръка на Тъмнейший. Един от най-могъщите Сърцеразбивачи във Втора армия. Този, който оцеля в Долината след нападението на волкрите. Сега този същият беше мъртъв.

Сподавено ридание ме извади от унеса. Край мен стоеше Женя и притискаше длани към устата си, втренчена в тялото на Иван.

– Женя... – понечих да я утеша.

– Спри ги! – Викът долетя от срещуположния край на палубата.

Обърнах се и видях Тъмнейший, вкопчен в схватка с въоръжен моряк. Женя цялата се тресеше. Тя посегна към джоба на кафтана си и извади пищов. Толя тръгна към нея.

– Не! – изкрещях и се хвърлих между двамата. Нямаше безучастно да гледам как убива Женя.

Тежкият пищов се тресеше в ръката й.

– Женя – пророних, – наистина ли ще ме застреляш?

Тя се озърна диво, разколебана към кого да насочи пищова. Докоснах ръкава ù. Тя трепна и обърна дулото към мен.

Гръм като от светкавица разцепи въздуха. Разбрах, че Тъмнейший е надделял в схватката. Обърнах се и видях към нас да пълзи пелена от черен мрак. „Това е краят – рекох си. – Свършено е с нас.“ Миг по-късно зърнах ослепителна светкавица и кратък изстрел. Мракът се разтвори във въздуха и видях как Тъмнейший се вкопчва в ръката си, а лицето му се криви от болка и бяс. Не вярвах на очите си, но той наистина беше прострелян.

Щормхунд тичаше насреща с пистолет в ръка.

– Бягайте! – изкрещя той.

– Хайде, Алина! – извика Мал и посегна да хване ръката ми.

– Женя – пророних отчаяно, – ела с нас.

Ръката ù се тресеше толкова силно, че очаквах пищовът всеки момент да изпадне от нея. По бузите ù струяха сълзи.

– Не мога – изхълца пресекливо тя. После свали оръжието. – Върви, Алина.

Бягай!

В следващия момент Толя отново ме преметна през рамо. Взех да удрям с

юмруци по широкия му гръб, но напразно.

– Не! – извиках. – Чакай!

Никой обаче не ми обърна внимание. Толя се засили и се преметна през парапета. Закрещях, когато полетяхме надолу с главата към ледената вода, очаквайки всеки момент да се забием в нея. Вместо това ни подхвана въздушно течение, което можеше да е само творение на Вихротворец. То ни достави невредими на палубата на шхуната; там обаче ни стовари толкова рязко, че ударът отекна чак в костите ми. Тамар и Мал ни последваха, а Щормхунд дойде малко след това.

– Дай сигнала! – нареди Щормхунд, щом се изправи на крака.

Последва остро изсвирване.

– Привет! – повика той един от моряците, когото не познавах. – Колко останахме?

– Осмина паднаха в боя – отговори Привет. – Четирима са на китоловния кораб. Товарът също идва насам.

– Вси светии! – изруга Щормхунд. После погледна към китоловния кораб, явно разкъсван от вътрешна борба. – Мускетари! – провикна се към хората по гротмачтата[8] на шхуната. – Прикривайте ги!

Те откриха стрелба с мускетите си по палубата на китоловния кораб. Толя метна една пушка и на Мал, после прехвърли друга на гръб. След това се вкопчи във въжетата и взе да се катери нагоре. Тамар измъкна револвер от кобура на хълбока си. Аз все още лежах простряна на палубата като жалка купчина с безполезни ръце, приковани от оковите.