Лий Бардуго - Престол и щурм Кн.2 от поредицата Гриша

Мал се стрелна напред и единствено хватката на гришаните го удържа да не се нахвърли на Тъмнейший.

– Имаш още три дни, следотърсачо.

– Остави я на мира – изръмжа Мал.

– Аз си държа на думата – тя все още е непокътната. Но май не това те тревожи, а?

Мал имаше вид, сякаш всеки момент ще се взриви. Лицето му пребледня, устните се превърнаха в тънка права линия, мускулите на ръцете му станаха на възли, докато опъваше веригите. Не можех да понеса тази гледка.

– Аз съм добре – казах тихо, рискувайки да усетя острието на Тъмнейший. – Той не може да ме нарани. – Това беше лъжа, но прозвуча убедително.

Тъмнейший премести поглед от мен към Мал и аз зърнах в очите му мрачната пропаст, зейнала в него.

– Бъди спокоен, следотърсачо, лесно ще разбереш кога е изтекъл срокът на сделката ни. – И той ме бутна към долната палуба, но преди това се убеди, че ще чуя последните му думи към Мал. – Ще се погрижа да я чуеш, когато започне да крещи.

СЕДМИЦАТА КЛОНЕШЕ КЪМ КРАЯ , когато на шестия ден Женя ме събуди още призори. Бавно дойдох на себе си и осъзнах, че дори не е съмнало.

Скова ме страх. Дали Тъмнейший не е решил да съкрати отсрочката за моето изтезание и да изпълни заплахата си още днес?

Но лицето на Женя сияеше.

– Той откри нещо! – изчурулика тя и буквално затанцува на пръсти, докато ми помагаше да се надигна от койката. – Следотърсачът каза, че сме съвсем наблизо!

– Той се казва Мал! – процедих и се дръпнах от нея. Изобщо не ме трогна оскърбеният ù поглед.

„Нима може да е истина?“ Зачудих се дали Женя ще ме отведе на горната палуба. Или дали Мал просто се опитва да ми спечели още малко време.

Излязохме в сивия сумрак на неразпукалото се още утро. Всички гришани вече бяха на палубата, впили погледи във водата. Вихротворците се грижеха да имаме попътен вятър, а екипажът на Щормхунд се занимаваше с платната.

Мъглата беше още по-гъста в сравнение с предишния ден. Плътната ù стена беше стигнала съвсем до водата и сега пълзеше на влажни филизи по палубата. Тишината нарушаваха единствено напътствията на Мал и заповедите на Щормхунд, изричани на висок глас.

Когато навлязохме в широк открит участък от морето, Мал се обърна към Тъмнейший.

– Мисля, че сме съвсем близо.

– Мислиш ?!

Мал само отсечено кимна.

Тъмнейший се замисли. Ако Мал само печелеше време, усилията му бяха обречени на скорошен провал, цената за увъртането щеше да е много висока.

След продължило сякаш цяла вечност мълчание, Тъмнейший кимна към Щормхунд.

– Приберете платната – заповяда каперът и неговите хора по мачтите се засуетиха да изпълнят нареждането.

Иван потупа Тъмнейший по рамото и посочи на юг.

– Кораб на хоризонта, мой суверенний .

Присвих очи по посока на неясното петно.

– Под чий флаг плава? – обърна се Тъмнейший към Щормхунд.

– Сигурно е рибарски съд – отвърна Щормхунд, – но ние за по-сигурно ще го държим под око. – Той даде знак на един от екипажа, който тутакси се покатери към форбомбрамсела[5] с далекоглед в ръка.

Само след минути лодките бяха готови. Спуснаха ги покрай десния борд, натоварени с моряците на Щормхунд, над чиито глави проблясваха остриетата на харпуните. Гришаните на Тъмнейший се тълпяха покрай парапета, за да наблюдават движението на лодките. Мъглата сякаш усилваше мощния плясък от врязването на греблата във вълните.

Пристъпих с една крачка към Мал. Сега вниманието на всички беше насочено към мъжете във водата. Само Женя не откъсваше очи от мен. Когато срещна погледа ми, тя отначало се поколеба, после неохотно извърна глава и се присъедини към останалите край перилата.

Двамата с Мал бяхме с лице към носа на кораба, но стояхме толкова близко един до друг, че раменете ни се докосваха.

– Нали си добре? – промърмори той с дрезгав глас.

Кимнах, преглъщайки буцата, заседнала в гърлото ми.

– Добре съм – отвърнах тихо. – Има ли нещо там долу?

– Не знам. Може би. Докато преследвахме елена също имаше моменти, когато мислех, че сме съвсем наблизо, а после... Алина, ако греша...

Не издържах и го погледнах, без да ме е грижа дали някой ни наблюдава и как ще бъда наказана после за това. Мъглата постепенно се вдигаше над водата и сега се кълбеше покрай палубата. Взрях се в лицето на Мал, попивайки с поглед всяка негова черта: яркосиньото на ирисите, извивката на устните, белегът, минаващ по линията на челюстта. Зад гърба му зърнах Тамар, която се прокрадваше по такелажа и платната с фенер в ръка.