Лий Бардуго - Престол и щурм Кн.2 от поредицата Гриша

Леглото стоеше избутано в единия край, а издутата навън стена беше осеяна с прозорци с дебели стъкла. През тях се процеждаше мътна светлина и падаше право върху писалището, зад което седеше самият Тъмнейший. Иван с поклон се оттегли и плътно затвори вратата след себе си.

– Явно няма търпение да се махне колкото може по-далече от теб – казах, спирайки край вратата. – Страх го е от онова, в което си се превърнал. Както и всички останали.

– А ти боиш ли се от мен, Алина?

– Ти май точно това искаш, а?

Той сви рамене.

– Страхът е силен съюзник – каза. – И верен при това.

Наблюдаваше ме студено и изпитателно – поглед, който винаги ме караше да се чувствам като отворена книга пред него; пръстите му пробягваха по написаното и попиваха тайно познание, останало недостъпно за мен. Опитах се да стоя неподвижно, но оковите около китките издайнически подрънкваха.

– Много бих искал да те освободя, Алина – каза тихо Тъмнейший.

– Всичко е в твоя власт – да ме освободиш, да ме одереш жива. Имаш голям избор. – Все още усещах острието на ножа му върху бузата си.

Той тежко въздъхна.

– Това беше само заплаха, Алина. И тя постигна целта си.

– Значи няма да ме дереш парче по парче, така ли?

– Не съм казвал такова нещо. – Тонът, както обикновено, беше закачлив и съвсем делничен. Гласът му едва ли би трепнал, независимо дали заплашва да ме одере, или си поръчва вечеря.

На смътната светлина можех само да гадая за почти незабележимите белези по лицето му. Макар да си давах сметка, че е най-добре да мълча и да го оставя той пръв да заговори, любопитството ми надделя.

– Как успя да оцелееш?

Той прокара ръка по изсечената си челюст.

– Явно месата ми не се оказаха достатъчно вкусни за волкрите – отвърна почти лениво. – Правило ли ти е впечатление, че те не се ядат помежду си?

Потръпнах. Волкрите бяха негово творение, също като изчадието, което заби зъби в рамото ми. Раната все още пулсираше от болка. „Сродното сродно привлича.“

– Нямам никакво желание да преживея всичко отново. Достатъчно злоупотребих с милостта на волкрите. А и с твоята също.

Прекосих каютата и се изправих пред писалището.

– Тогава защо ми даваш втора муска? – попитах отчаяно, търсейки причина, която ще му прозвучи достатъчно смислено, че да се откаже. – Ако си забравил, аз се опитах да те убия.

– И се провали.

– Ето че сега ми се удава втори шанс. Защо държиш да ме направиш още по-силна?

Той отново сви рамене.

– Равка е загубена без муските на Морозов. Съдено е ти да ги притежаваш, както на мен е съдено да управлявам. Това е пътят, няма друг.

– Колко удобно за теб.

Той се облегна назад и скръсти ръце.

– Може да бъдеш обвинена във всичко друго, но не и че си удобна, Алина.

– Няма как да съчетаеш муските. Всички книги твърдят едно и също...

– Не всички книги.

Едва не закрещях от безсилие.

– Багра ме предупреди, че си арогантен и заслепен от амбиция.

– Питам се дали би го казала и сега. – Гласът му беше леден. – И какви още предателства ти вля в ухото?

– Ами това, че те е обичала – отвърнах гневно. – И че е вярвала в шанса ти за изкупление.

Той извърна лице, но въпреки това успях да зърна болката, изписана на него. Какво ли беше причинил на Багра? И каква ли цена е платил за това?

– Изкупление – прошепна. – Избавление. Покаяние. Отживелиците на майка ми. Може би трябваше да я държа по-изкъсо. – Той бръкна в писалището и извади тънко томче с червена подвързия. Когато го вдигна, светлината заигра по изписания със злато надпис на корицата: Жития санктя . – Знаеш ли какво е това?

Свих вежди. Житията на светците . Споходи ме някакъв смътен спомен.

Аппарат ми даде препис от тази книга още преди месеци, докато бях в Малкия дворец. Още тогава я натиках в едно от чекмеджетата на тоалетната си масичка и повече не се сетих за нея.

– Някаква книжка за деца – отвърнах.

– Чела ли си я?

– Не – признах си и вече се разкайвах за това. Тъмнейший не откъсваше поглед от мен. Какво толкова важно намираше в тази сбирка от древни религиозни рисунки?

– Суеверия – каза, хвърляйки поглед на корицата. – Селски врели-некипели. Или поне така си мислех. Морозов е бил странен човек. Двамата с него малко си приличате – влече ви все към посредствеността и малодушието.

– Мал не е малодушен.

– Той има дарба, това е сигурно, но не е Гриша. Никога няма да ти е равен.

– Той ми е равен, че и отгоре – казах през стиснати зъби.