Лий Бардуго - Престол и щурм Кн.2 от поредицата Гриша

– Двамата Огнетворци, които са им помогнали, също са се отървали – започна тя. – Една шепа войници от Първа армия успяха да се върнат.

Доведоха със себе си и Наталия, една от Вихротворците, но тя почина от раните си след няколко дни.

Стиснах очи. Колко ли още е имало на пясъчния сал? Трийсет?

Четирийсет? Усетих, че ми призлява. Отново чух отчаяните писъци и вопли, воя на волкрите. В ноздрите ми нахлу мириса на кръв и барут. Пожертвах тези хора, за да спася живота на Мал и да запазя свободата си, а сега се оказва, че са загинали напразно. Отново бяхме попаднали във властта на Тъмнейший, а той бе по-могъщ отвсякога.

Женя постави ръка върху моята.

– Ти стори каквото е трябвало да направиш, Алина.

Изсмях се късо и дрезгаво и издърпах ръката си.

– Тъмнейший ли ти каза това? Сега олекна ли ти?

– Не, никак даже. – Тя сведе поглед към скута и взе да си играе с диплите на кафтана. – Но Тъмнейший ме освободи, Алина – продължи. – Иначе какво трябваше да направя – да се върна обратно в двореца при царя ли? – Тя яростно заклати глава. – Не, аз направих своя избор.

– Ами останалите Гриша? – попитах. – Едва ли всички са минали на страната на Тъмнейший. Колко останаха в Равка?

Женя се скова.

– Едва ли е редно да говоря за това с теб.

– Женя...

– Яж, Алина. И се опитай да си починеш. Скоро навлизаме в ледовете.

Ледовете. Значи не се връщахме обратно в Равка. Сигурно плавахме на север.

Женя стана и отупа праха от кафтана си. Може и да подмяташе шеги за цвета му, но аз добре знаех колко важен е за нея. Това беше доказателство, че тя е истинска Гриша – закриляна, привилегирована, загърбила слугинската работа. Сетих се за загадъчната болест, повалила царя на легло точно преди опита за държавен преврат, оглавяван от Тъмнейший. Женя беше сред малцината Гриша, които имаха пряк достъп до царското семейство. Тя се беше възползвала от тази своя привилегия, за да си осигури правото да носи червено.

– Само още един въпрос, Женя – извиках, преди да стигне вратата.

Тя се поколеба с ръка на резето.

Сигурно беше маловажно и глупаво да се връщам на това след толкова време, но то ме глождеше непрекъснато.

– Става дума за писмата, които пращах на Мал от Малкия дворец. Той каза, че така и не ги е получил.

Тя не се обърна с лице към мен, но забелязах как раменете ù увиснаха.

– Защото така и не бяха изпратени – прошушна. – Тъмнейший каза, че трябва окончателно да се разделиш с предишния си живот.

Тя затвори вратата след себе си и аз чух как резето щракна. Двете с Женя бяхме прекарали часове наред, пиейки чай, пробвайки нови премени, заливайки се от смях. И през цялото това време тя ме е лъгала. А най-лошото бе, че Тъмнейший се оказа прав. Ако се бях вкопчила в Мал и в спомена за своята любов към него, сигурно така и нямаше да овладея силата си. Женя обаче нямаше как да го знае. Тя просто беше следвала чужди заповеди и ми разби сърцето. Не знам какво беше това, но със сигурност не можеше да се нарече приятелство.

Обърнах се на една страна, усещайки нежното поклащане на кораба под себе си. Дали така се чувства детето в прегръдките на своята майка, която приспивно го люлее? Аз нямах спомен за това. Ана Куя понякога си тананикаше под нос, докато гасеше лампите и заключваше спалните помещения в Керамзин за през нощта. Това беше единствената приспивна песен за нас двамата с Мал.

Някъде над мен един моряк изкрещя нещо, надвиквайки се с вятъра. Камбанката задрънча за смяна на вахтата. „Нали поне сме живи – напомних си. – Веднъж вече успяхме да се измъкнем на Тъмнейший. Значи ще го направим и сега.“ Въпреки това обаче си давах сметка, че нещата не вървят на добре. Дълго преглъщаните сълзи най-сетне рукнаха. Щормхунд беше купен на висока цена. Женя беше избрала страната на Тъмнейший. Двамата с Мал бяхме сами срещу всички, както е било винаги. До нас нямаше нито приятели, нито съюзници, заобикаляше ни единствено безжалостното море.

Този път дори да успеехме да се измъкнем, нямаше къде да избягаме.

ГЛАВА 3

С ЛЕД ПО-МАЛКО ОТ СЕДМИЦА зърнах и първите ледени блокове. Стигнали бяхме далече на север, където морето ставаше все по-мрачно, а от дълбините му се подаваха опасни ледени шпилове. И макар да бе началото на лятото, вятърът хапеше кожата, а сутрин въжетата се покриваха със скреж.

Прекарвах с часове, крачейки напред-назад из каютата или забила поглед в безкрая на морето. Всяка сутрин ме извеждаха на палубата, където можех да се разтъпча и да зърна Мал отдалече. Винаги заварвах Тъмнейший изправен край палубния парапет и взрян в далечния хоризонт, сякаш търси нещо.