Лий Бардуго - Престол и щурм Кн.2 от поредицата Гриша

Щормхунд и екипажът му се държаха настрана от него. На седмия ден минахме между два тъмносиви скалисти острова, които помнех още от времето като помощник картограф. Желка и Вилки – Вилицата и Ножа. Навлизахме в Костницата – дълъг проток черна вода, донесъл гибелта на безчет кораби; те се разбиваха в безименните скалисти островчета, които изневиделица изникваха от мъглите и също толкова внезапно изчезваха. На картите я рисуваха отрупана с човешки черепи, раззинати чудовища, сирени със снежнобели коси и дълбоки черни очи като на тюлени. По тези места стигаха единствено най-опитните фйердански ловци, тръгнали на лов за кожи; те предизвикваха смъртта с надеждата да попаднат на богат улов. Но какъв улов преследвахме ние тук?

Щормхунд нареди да приберат платната и корабът бавно навлезе в мъглите. Обгърна ни неспокойна тишина. Наблюдавах лодките на китоловния кораб и стойките с харпуни, увенчани с върхове от гришанска стомана. Никак не беше трудно да се досетя какво е тяхното предназначение. Тъмнейший отново беше тръгнал на лов за могъща муска. Огледах редиците на Гриша и се зачудих този път кой ли е избраният да получи неустоимия „дар“ на Тъмнейший. Почувствах как в мен се надига ужасно подозрение.

„Не, това е някаква лудост – казах си. – Не би дръзнал да опита подобно нещо.“ Но тази мисъл изобщо не ме успокои. Той винаги дръзваше. НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН Тъмнейший заповяда да ме заведат при него.

– За кого е този път? – попитах, когато Иван ме остави до перилата на десния борд.

Тъмнейший продължаваше да се взира във вълните. Прииска ми се да го метна зад борда. Вярно, че е живял стотици години, ама дали междувременно се е научил да плува?

– Само дано не кроиш онова, за което си мисля! – продължих. – Кажи ми, че муската е за някое друго глупаво и наивно момиче.

– Някоя не толкова инатлива и по-малко себелюбива? Или която не е така привързана към сивия си миши живот? Повярвай – въздъхна, – че наистина ми се ще да е така.

Призля ми.

– Всеки Гриша може да притежава само по една муска – сам ми го каза.

– Муските на Морозов са друго нещо.

Зяпнах насреща му.

– А има ли друга муска, равна по сила с мощта на елена?

– Тези муски са създадени да бъдат използвани заедно, Алина. И са неповторими, също като нас двамата.

Набързо си припомних какво бях прочела в книгите по теория на Гриша.

Навсякъде пишеше едно и също: мощта на Гриша не бива да е неограничена, нещо трябва да я държи под контрол.

– Не – казах. – Това не го искам, желая само...

– Желаеш , значи – прекъсна ме подигравателно Тъмнейший. – Аз пък желая да гледам как твоят следотърсач умира бавно с моя нож, забит в сърцето му. Желая морето да погълне и двама ви. Но сега съдбите ни с теб са свързани, Алина, и нито един от нас няма властта да го промени.

– Ти си луд.

– Знам, че ти доставя радост да си го мислиш – каза. – Въпреки това муските трябва да се съберат. Ако все още има надежда да контролираме Долината...

– Ти не можеш да контролираш Долината. Тя трябва да бъде унищожена.

– Внимавай, Алина – каза с тънка усмивка той, – защото и за теб ми минаваха подобни мисли. – После даде знак на Иван, който чакаше на почтително разстояние. – Доведи момчето.

Сърцето ми се качи в гърлото.

– Чакай – спрях го. – Нали каза, че няма нищо да му сториш.

Той изобщо не ми обърна внимание. Озърнах се за помощ като пълна глупачка, сякаш на този забравен от светците кораб някой щеше да чуе молбата ми. Щормхунд стоеше край руля и ни наблюдаваше с безизразно лице.

Вкопчих се в ръката на Тъмнейший.

– Нали имахме уговорка? Не съм направила нищо непозволено! Ти каза...

Тъмнейший ме погледна със студените си кварцови очи и думите замръзнаха на устата ми.

След малко Иван се върна, помъкнал Мал подире си. Стигна до нас и го блъсна към парапета. Той застана отпред със завързани ръце, присвивайки очи на слънчевата светлина. От седмици не бяхме стояли толкова близко един до друг. Макар да изглеждаше блед и изтощен, поне нямаше следи от нараняване. Разпознавах въпроса, изписан на умореното му лице, но нямах отговор за него.

– Е, следотърсачо – обърна се Тъмнейший към него, – търси.

Погледът на Мал започна да се мята ту към Тъмнейший, ту към мен.

– Какво да търся? Насред открито море сме.

– Алина веднъж ми каза, че си способен да откриеш и зайците в дупките.

Поразпитах моряците на „Ферадер“. Те разправят, че те бива и в открито море. Казват, че някой капитан ще извади късмет с човек като теб.