Лий Бардуго - Престол и щурм Кн.2 от поредицата Гриша

Той вдигна предупредително ръка.

– Не си хаби приказките, хубавице.

– Но вие дори не знаете какво щях да кажа!

– Щеше да ми разкажеш покъртителната си история, да поискаш моята помощ и да се оправдаеш, че нямаш с какво да ми платиш, но пък си с честно сърце – все обичайните приказки.

Примигнах смутено. Точно това се канех да направя.

– Но...

– Излишни приказки, излишна загуба на време, излишно хабене на този чуден следобед – прекъсна ме той. – Не позволявам някой да се отнася зле с пленниците, но дотам.

– Вие...

Той поклати глава.

– И се славя с това, че не се поддавам на ничии жалби. Ето защо, ако в историята ти не участва говорещо куче, хич не ща и да я чувам. Е, има ли?

– Какво да има?

– Говорещо куче.

– Не – сопнах му се. – Става дума само за бъдещето на едно царство и всички негови жители.

– Жалко – отвърна той и ме хвана за ръка, побутвайки ме към люка на кърмата.

– Аз пък си мислех, че служите на Равка – казах гневно.

– Служа на този, който най-бързо си развърже кесията.

– Значи сте продали родината си на Тъмнейший срещу шепа злато, така ли?

– Не, за чувал злато – безгрижно отвърна той. – Може да си сигурна, че не се давам евтино. – Той направи церемониален жест към люка. – След теб.

С помощта на Щормхунд се добрах криво-ляво до каютата, пред която чакаха двама от Гриша, за да ме заключат вътре. Капитанът се поклони и се оттегли без дума повече.

Отпуснах се на койката и оброних главата си в ръце. Щормхунд можеше да прави всички останали на глупаци, но аз бях сигурна, че е влизал в каютата ми. А за това е трябвало да има много основателна причина. Или аз просто бях готова да се вкопча във всеки лъч надежда като удавник за сламка.

Когато донесе подноса с вечерята, Женя ме завари да лежа свита на кълбо върху койката с лице към стената.

– Трябва да се храниш – каза.

– Остави ме на мира.

– Като се чумериш, ще ти станат бръчки.

– А на теб от лъжи ще ти поникнат брадавици – отвърнах кисело.

Тя се разсмя, после пристъпи и остави подноса на пода. Приближи към люка и се огледа в мътното му стъкло.

– Дали пък да не се направя руса – подметна. – Червеното на Корпоралките стои ужасно на косата ми.

Метнах ù поглед през рамо.

– Много добре знаеш, че и с цвят на спечена кал да се направиш, пак би засенчила всяко момиче на двата континента.

– Така си е – отвърна ухилена тя.

Не отвърнах на усмивката ù. Тя въздъхна и заби поглед в носовете на ботушите си.

– Липсваше ми – каза.

Чак не можах да повярвам колко силно ме заболя от думите ù. И тя много ми липсваше. Почувствах се като същинска глупачка.

– Ти изобщо била ли си някога моя искрена приятелка? – попитах.

Тя приседна на ръба на койката.

– Това сега има ли някакво значение?

– Просто ми е любопитно колко сляпа съм била.

– Харесваше ми да сме приятелки, Алина. Въпреки това не съжалявам за стореното.

– А за това, което Тъмнейший направи? За това съжаляваш ли?

– Знам, ти го имаш за чудовище, но той иска само доброто за Равка. И за всички нас.

Надигнах се на лакти. От толкова отдавна знаех за лъжите на Тъмнейший, че вече бях забравила колко малко хора познават истинското му лице.

– Женя, Долината на смъртната сянка е негово творение.

– Черният еретик...

– Не съществува никакъв Черен еретик! – И аз ù отворих очите за истината, която Багра разкри пред мен в Малкия дворец още преди месеци. – Той може и да хвърля вината на своите предшественици, но открай време има само един Тъмнейший и неговата единствена цел е да притежава цялата власт.

– Не е възможно. Тъмнейший е посветил живота си на освобождаването на Равка от Долината на смъртната сянка.

– Как може да го кажеш, след онова, което той направи с Новокрибирск?!

Тъмнейший използва силата на Безморие, за да затрие цял един град – това послужи едновременно като демонстрация на мощ, за сплашване на враговете и като знак за идването му на власт. Случи се с моята помощ.

– Знам, че е станало... злополука.

– Злополука?! Той изби стотици, може би хиляди.

– Ами тия на сала? – тихо попита тя.

Рязко си поех въздух и паднах по гръб върху койката. После дълго изучавах гредите над главата си. Хич не ми се искаше да питам, но нямаше как да го избегна. Този въпрос ме преследваше от седмици и дори безкрайната шир на морето не можа да го отмие от съзнанието ми.

– Имаше ли... други оцелели?

– Освен Иван и Тъмнейший ли?

Кимнах и зачаках притихнала.