Лий Бардуго - Престол и щурм Кн.2 от поредицата Гриша

Посегнах да взема купичката от ръцете ù и чак тогава си дадох сметка, че китките ми са оковани. Повдигнах непохватно съда към устата си. Водата имаше остър метален вкус, но аз бях прежадняла. Отпих, задавих се, после продължих да гълтам жадно.

– По-бавно – каза тя, приглаждайки назад падналата на челото ми коса, – иначе ще се задавиш.

– От колко време не съм на себе си? – попитах, хвърляйки поглед към Иван, който ме наблюдаваше, подпрян на вратата.

– Малко повече от седмица – отвърна Женя.

– Седмица ?!

Обзе ме паника. Цяла седмица Иван е забавял пулса ми, за да ме поддържа в безсъзнание.

Надигнах се от койката и кръвта нахлу в главата ми. Щях да се строполя на пода, ако Женя не ме беше подхванала навреме. Изчаках замайването да премине, освободих се от ръцете ù, после с клатушкане приближих люка и надзърнах през замъгленото кръгло стъкло. Нищо. Нищо освен синьо море. Нито следа от пристанище. Нито помен от бряг. Новий Зем отдавна се беше изгубил отвъд хоризонта. Преглътнах сълзите, които напираха в очите ми.

– Къде е Мал? – попитах. Никой не ми отговори. Обърнах се с лице към тях.

– Къде е Мал? – Този път гледах втренчено Иван.

– Тъмнейший иска да те види – вместо отговор каза той. – Имаш ли сили да вървиш, или трябва да те нося?

– Дай ù малко време – намеси се Женя, – нека се нахрани и си измие поне лицето.

– Не. Заведи ме при него.

Женя се намръщи.

– И така съм си добре – настоях, но всъщност се чувствах немощна, замаяна и скована от ужас. За нищо на света обаче не бих легнала отново на тази койка. Имах нужда от отговори, не от храна.

Щом излязохме от каютата, в носовете ни блъсна нетърпима воня, но не обичайната за един кораб смрад – на застояла вода от трюма, на риба и немити тела, която помнех от борда на „Ферадер“ при предишното си пътуване. Това тук беше нещо много по-зловонно. Затиснах устата си с длан, за да не повърна. Поздравих се, че бях отказала да ям.

– Какво е това?

– Кръв, кости, топена китова мас – отговори Иван. Значи пътувахме на китоловен кораб. – Не е зле да свикваш – продължи той.

– Ти свиквай – избъбри Женя и сбърчи нос.

Заведоха ме до капандура, която водеше към горната палуба. Иван пръв се покачи по стълбата, а аз го последвах припряно, нетърпелива да се измъкна от мрачния търбух на кораба и вонята на гнилоч. Катеренето с оковани ръце обаче не се оказа никак лесно и Иван скоро загуби търпение. Той просто ме сграбчи за китките и ме изтегли последните няколко метра нагоре. Поех с пълни гърди студения въздух и примигнах на яркото слънце.

Китоловният кораб се носеше тежко с издути платна, направляван от трима Гриша Вихротворци, които стояха край мачтите с вдигнати ръце, а техните сини кафтани плющяха около краката им. Етералки, Орденът на Призоваващите. А само преди месец бях една от тях.

Екипажът беше облечен в груби конопени ризи, повечето моряци ходеха боси, за да се придвижват по-лесно по хлъзгавата палуба и да могат да се катерят по мачтите. „Но не са с униформи“, отбелязах наум. Значи не са военни, пък и доколкото виждах, корабът нямаше никакви отличителни знаци.

Не беше никак трудно сред моряците на палубата да се разпознаят гришаните от свитата на Тъмнейший – не само заради ярко оцветените кафтани, а и защото се помайваха покрай палубната ограда, зяпаха морето или си приказваха, докато останалите не можеха да вдигнат глава от работа.

Забелязах даже как една от Фабрикаторите в пурпурен кафтан чете подпряна на мачтата. Докато минавахме покрай два масивни железни казана на палубата, отново ме блъсна зловонието, което се усещаше така силно долу.

– В тях топят маста – каза Женя. – По време на това пътуване не са използвани, но вонята не изветрява.

Моряците и гришаните се обърнаха като по команда да ни проследят с поглед, докато минавахме покрай тях. Стигнахме гротмачтата[1] и щом вдигнах поглед, зърнах момчето и момичето с тъмни коси от моите бълнувания. Седяха кацнали високо горе като две хищни птици, впили в нас еднаквите си златисти очи.

Значи изобщо не е било сън. Те наистина са влизали в каютата ми.

Иван ме поведе към носа на кораба, където ни чакаше Тъмнейший. Стоеше с гръб към нас и се взираше към синия хоризонт оттатък бушприта[2].

Черният му кафтан плющеше на вятъра като мастилено знаме на войната.

Женя и Иван се поклониха и ни оставиха насаме.

– Къде е Мал? – попитах с все още пресипнало гърло.

Тъмнейший не се обърна да ме погледне, но поклати глава.