Лий Бардуго - Престол и щурм Кн.2 от поредицата Гриша

Това не убягва от погледа на Ана Куя.

– Ето каква е съдбата на селските девойчета, които не се ползват с милостта на княза. Затова трябва да благодариш и всяка вечер да го споменаваш в молитвите си.

ЗВЪН НА ВЕРИГИ

Разтревоженото лице на Женя.

– Никак не е безопасно да продължавате да ù причинявате това.

– Не ме учи как да си върша работата – озъбва се Иван.

Тъмнейший, облечен в черно, стои в сенките. Под себе си усещам ритъма на вълните. Мисълта ме поразява като гръм: пътуваме по море.

Моля те, нека това да е сън.

ОТНОВО СЪМ НА ПЪТЯ ЗА КЕРАМЗИН и гледам превития от усилието врат на понито, докато се бъхти нагоре по хълма. Когато се обръщам назад, момичето, превито под тежестта на буцата каменна сол, вече е с моето лице. До мен в двуколката седи Багра.

– Волът чувства ярема – казва тя, – но дали птицата усеща тежестта на своите криле?

Очите ù приличат на черен кехлибар. Благодари, казват ми те.

Благодари. Тя изплющява с юздите.

„ПИЙ!“ ОЩЕ БУЛЬОН. Вече не се съпротивлявам. Не искам пак да се задавя. Отпускам се назад, клепачите ми се затварят и се отнасям – прекалено съм слаба, за да се съпротивлявам.

Ръка на бузата ми.

– Мал! – идва успявам да изхъхря.

Ръката се дръпва.

Небитие.

„ СЪБУДИ СЕ! ТОЗИ ПЪТ не разпознавам гласа.

– Накарайте я да дойде на себе си.

Клепачите ми се отварят с пърхане. Още ли сънувам? Някакъв младеж се надвесва над мен: червена коса, счупен нос. Прилича ми на хитрия лисугер от приказките, които ни разказваше Ана Куя: достатъчно умен, за да се измъкне от един капан, но твърде глупав, за да си даде сметка, че от втория отърваване няма. Зад червенокосия стои друг младеж, но за разлика от него е същински гигант – един от най-едрите хора, които съм виждала. Златистите му очи са скосени като на човек от Шу.

– Алина – казва лисугерът. Откъде ли знае името ми?

Вратата се отваря и пред погледа ми се появява още едно непознато лице – момиче с къса тъмна коса и същите златисти очи като на гиганта.

– Те идват – обявява тя.

Лисугерът започва да кълне.

– Сложете я по гръб.

Гигантът приближава. В мен отново нахлува мрак.

– Моля ви, недейте...

Вече е твърде късно. Мракът ме превзема.

АЗ СЪМ МОМИЧЕТО , което върви тежко нагоре по хълма. Ботушите ми жвакат в калта и гърбът ми пари от тежестта на буцата каменна сол, която нося. В мига, когато вече си мисля, че не мога да направя и една крачка повече, нещо ме издига над земята. Буцата сол пада от раменете ми и аз виждам как се разбива на парчета върху пътя.

Продължавам да се издигам все по-високо и по-високо. Далече под себе си долу зървам двуколка, теглена от пони. Тримата пътници в нея ме гледат с вирнати глави, устите им са зяпнали от изненада. Забелязвам как сянката ми минава върху тях, прекосява пътя и се втурва през голите зимни поля – черният силует на момиче, издигнато високо в небесата от собствените си неподвижно разперени криле.

ПЪРВОТО НЕЩО, за което си дадох сметка, беше, че това не е сънбеше люлеенето на кораба, скрибуцането на мачтите и плисъкът на водата към трюма.

Щом се опитах да се обърна на една страна, остра болка проряза рамото ми. Изохках и рязко седнах с отворени очи, разтуптяно сърце и вече напълно будна. Тутакси започна да ми се повдига. Наложи се да примигна няколко пъти, за да проясня погледа си от играещите пред очите ми звезди. Намирах се върху тясна койка в спретната каюта. През люка нахлуваше дневна светлина.

Женя беше приседнала на ръба на леглото. Значи не съм я видяла само насън. Или пък още сънувам? Опитах да се отърся от паяжините, оплели съзнанието ми, и бях възнаградена с още един пристъп на гадене. Вонята наоколо изобщо не ми помагаше да успокоя разбунтувания си стомах.

Насилих се да поема дълбоко въздух и той изпълни на пресекулки дробовете ми.

Женя носеше червен кафтан със синя бродерия – съчетание, каквото не бях виждала при никой от другите Гриша. Дрехата ù беше зацапана и леко износена, затова пък косата ù беше подредена в безупречни къдри и тя изглеждаше по-прекрасна от която и да е царица. Поднасяше купичка към устните ми.

– Пий – каза.

– Какво е това? – попитах уморено.

– Обикновена вода.