Лий Бардуго - Престол и щурм Кн.2 от поредицата Гриша

Потиснах ужаса си и се опитах отново да призова цялата си мощ. Извих длан за саблен удар и я стоварих надолу в ярка немилостива дъга. Светлината премина през изчадието. За миг си помислих, че ще продължи невредимо, но после то взе да се тресе и засия като облак, носещ в търбуха си светкавица.

Накрая се пръсна и изчезна. Не ми остана време дори да си отдъхна, защото Тъмнейший отново вдигна ръка и се появи ново чудовище. След него идваше още едно, и още едно.

– Това ми е подарък от теб – каза Тъмнейший. – Дар, който получих в Долината. – Лицето му беше озарено от мощ и някаква зловеща радост. Но зад тях прозрях неистово усилие. Както и да беше постигнал това, то му костваше много.

Двамата с Мал заотстъпвахме към вратата, когато изчадията тръгнаха насреща ни. Внезапно едно от тях се стрелна напред с потресаваща скорост. Мал замахна с ножа. Създанието забави своя устрем, потръпна слабо, после сграбчи Мал и го запрати настрани като парцалена кукла. Това не беше илюзия.

– Мал! – изкрещях.

Нанесох удара Сеч и огънят превърна чудовището в нажежен въздух, но следващото нападна още същия момент. То успя да ме сграбчи. Тялото ми се разтърси от погнуса. Допирът му приличаше на хиляди пълзящи гадинки, които гъмжаха по китките ми.

Създанието ме откъсна от земята и чак тогава си дадох сметка, че съм била в грешка. То имаше уста: раззината разкривена паст, от която се показваха няколко реда зъби. Почувствах ги всичките до един, когато ги заби в рамото ми.

Тази болка не можеше да се сравни с нищо преживяно досега. Тя отекна в цялото ми тяло и сякаш взе да се размножава; раздираше ме и чегърташе костите ми отвътре. Някъде отдалече Мал ме викаше по име. После се чух да пищя.

Изчадието ме пусна. Стоварих се на пода и застинах, превърната в немощна купчина плът. Лежах по гръб, а болката ме разтърсваше отново и отново в непрекъснато прииждащи талази. Виждах покрития с мухлясали петна таван. Наблюдавах как сътвореното от мрак създание се надвесва някъде високо над мен. Различих пребелялото лице на Мал, когато коленичи край мен.

Разпознах името си по движението на устните му, но не го чувах. Вече се отнасях надалече. Последното, което долових, беше гласът на Тъмнейший – кристално ясен, сякаш лежеше на пода до мен с устни, долепени до ухото ми, и шепнеше толкова тихо, че само аз да го чуя: „Благодаря ти“.

ГЛАВА 2

ОТНОВО Е МРАК. Нещо клокочи в мен. Търся светлината, но тя е далече.

– Питие?

Отварям очи и постепенно пред погледа ми добива очертания самодоволно ухиленото лице на Иван.

– Направи го ти – изръмжава на някого той.

Тогава над мен се надвесва Женя, по-красива отвсякога дори в тоя раздърпан червен кафтан. Сънувам ли?

Тя поднася нещо към устните ми.

– Пий, Алина!

Опитвам се да отблъсна купичката, но не мога да си помръдна ръцете. Някой ми запушва носа и аз по неволя отварям уста. По гърлото ми потича някакъв бульон. Давя се и плюя.

– Къде съм? – опитвам се да изрека.

Сега друг глас, студен и ясен: „Обърнете я по гръб“.

ВОЗЯ СЕ В ДВУКОЛКА , теглена от пони. Връщаме се от селото заедно с Ана Куя. Всеки път, щом колата подскочи по неравния път, който ще ни отведе у дома в Керамзин, острият кокалест лакът на икономката се забива в ребрата ми. Мал седи от другата ù страна, смее се и сочи всяко нещо, покрай което минаваме.

Малкото дебело пони едва пъхти и разтърсва проскубана грива, докато изкачваме последната стръмнина. Насред възвишението настигаме мъж и жена, които вървят отстрани на пътя. Той си подсвирква и размахва пътническата тояжка в такт с песента. Жената ситни до него, превита под тежестта на буца каменна сол, която носи на гръб.

– Тези хора чак толкова ли са бедни? – обръщам се към Ана Куя.

– Не са по-бедни от останалите.

– Защото тогава той не си купи магаре?

– На него магаре не му трябва – отвръща Ана Куя. – Нали си има жена.

– Аз пък ще се оженя за Алина – намесва се Мал.

Двуколката изтрополява покрай мъжа и жената. Той сваля шапка и весело поздравява. Мал жизнерадостно му отвръща, маха и се усмихва широко, като едва не се прекатурва от мястото си. Хвърлям поглед през рамо и едва не си изкълчвам врата да зяпам как жената ситни със сетни сили подир мъжа си. Всъщност тя е още съвсем момиче, но очите ù са стари и уморени.