Юнас Юнасон - Убиеца Андерш и неговите приятели

– Тук ли живеете? – взе, че попита тя.

– Как не! – каза свещеничката.

– Къде живеете тогава?

– Някъде другаде – отвърна рецепционистът. – Може ли да побързаме?

Младата двойка бе пожелала ускорената процедура, която приключва за петнайсет секунди, докато губернаторката излагаше аргументи в полза на триминутния вариант. Все пак щяла да пътува известно време до мястото на бракосъчетанието, така че просто да изстреля „Приемаш ли...“ по веднъж за всеки от младоженците, след което да тръгне обратно към резиденцията си, щяло да бъде доста неудовлетворително. Освен това по свое усмотрение била приготвила няколко красиви изречения за това как хората трябвало да се грижат едни за други така както се грижели за крехката готландска природа.

След известно дебатиране по телефона рецепционистът установи, че услугите на губернаторката били безплатни независимо от дължината на церемонията, затова се съгласи тя да омеша любовта с биоразнообразието, щом толкова настоявала. След това благодари за разговора, затвори слушалката и се постара да скрие всички бутилки клорин, които иначе рискуваха да влошат ненужно настроението на губернаторката. За всеки случай на следващия ден купи десет броя ароматизатори „Вундербаум“, които напъха сред морската трева, така че природата пред колибата да мирише като такава, каквато не беше, а именно жива.

* * *

Имаха свидетелство за брак, както и декларация, че не съществуват пречки за сключването на такъв. Губернаторката ги похвали, но после попита:

– А къде са ви свидетелите?

– Свидетели? – попита рецепционистът.

– Мамка му! – каза свещеничката, която бе оженила достатъчно хора през живота си, за да се досети, че са забравили нещо. – Един момент – добави тя и се втурна към една възрастна двойка, излязла на разходка по брега.

Докато губернаторката си мислеше, че е на път да извърши гражданско бракосъчетание с псуваща свещеничка в ролята на булката, въпросната свещеничка обясняваше нещо на възрастните хора. Оказа се, че те са от Япония и не говорят шведски, английски, немски, френски или какъвто и да е друг език, в който има някаква логика. Разбраха обаче, че свещеничката иска да я последват, и те като послушни японци изпълниха желанието ѝ.

– Вие ли сте свидетелите на младоженците? – попита губернаторката.

Японците просто изгледаха жената, която каза нещо неразбираемо за тях.

– Кажете „хай“ – каза им рецепционистът (това беше единствената японска дума, която знаеше).

– – каза единият свидетел, тъй като не посмя да направи друго.

– – каза съпругата му по същата причина.

– Познаваме се отдавна – каза свещеничката.

За да може да удостовери брака, от губернаторката се искаха малко административни врътки и известна доза въображение. Но тя беше от хората, които предпочитат да решават проблемите, а не да ги създават, така че не след дълго свещеничката и рецепционистът получиха писмено потвърждение, че вече са едно цяло.

* * *

Лятото отмина и есента го смени. Свещеничката вече беше бременна в четвъртия месец.

– Първите детски надбавки са на път! – викна рецепционистът, когато разбра. – Още четири-пет и може да припечелим нещо. Ако избираме точния момент, може един комплект дрехи да стигне за всички. Първото дете ще ги завещае на второто, то на третото, то на четвъртото, то...

– Може ли да се съсредоточим върху първото, ако обичаш? – каза свещеничката. – Ще мислим за второто и за останалите, като му дойде времето.

И смени темата. Двамата водеха спокоен живот в рибарската колиба от деветнайсет квадратни метра (включително таванското помещение), в която нямаха законно право да живеят. Разходите им бяха минимални. Нудъли и чешмяна вода не бяха чак такова кулинарно изкушение като гъшия дроб и шампанското едно време, но пък сега имаха себе си и изглед към морето. Освен това с помощта на клорина отдавна се бяха освободили не само от пясъчни оси, ами и от мравки, осоподобни пчели, изумрудени оси, безкрили оси, паразитни мухи и всякакви гадини, чиято задача беше да гарантират биоразнообразието на околността.

От милионите в куфара не беше останал дори и куфарът. Та как всъщност вървели плановете на рецепциониста относно даването и съответно вземането на малко повече? Предвид обстоятелствата самата свещеничка се колебаела. По-добрата стратегия с оглед на настоящата икономическа ситуация може би била „вземане и вземане“, а не „даване и вземане“?