Юнас Юнасон: Убиеца Андерш и неговите приятели

– Онзи с бутилката получи нова доживотна присъда заради тая работа. И беше понижен в мияч на чинии.

Според Убиеца Андерш една или две доживотни присъди било все едно (макар че да миеш чинии цели два живота вместо един, може би било съдба, по-лоша от смъртта). Затова пък изгаряше от нетърпение да разкаже как в затвора отвикнал да приема причастие, но въпреки това връзката му с Исус не отслабнала. И не искал свещеничката и рецепционистът да се обидят, но докато изучавал Библията, установил, че те двамата май били разбрали погрешно някои неща относно причастието. Не било нужно човек да обръща една-две бутилки вино на ден само защото се е обърнал към Христос. Ако искали, Убиеца Андерш можел да им обясни по-подробно как стоят нещата?

– Не, благодаря – каза свещеничката. – Мисля, че общо взето, ми е ясно.

Е, можели да обсъдят въпроса и по-нататък. Накратко, готвачът, който сега щял да мие чинии всеки ден, докато не умре два пъти, сервирал единствено мляко и сок от червена боровинка съгласно затворническите разпоредби. Понеже никой от затворниците не се опиянявал от млякото или сока, в пандиза се вкарвали контрабандно големи количества субстанции, каквито Убиеца Андерш не бил приемал от много години и към които никога повече не възнамерявал да се връща.

– Като например? – поинтересува се свещеничката.

– Рохипнол и други такива гадости – каза Убиеца Андерш. – От нищо не откачам така, както от рохипнол с малко алкохол. Благодаря на Бога, че мина толкова време от последния път.

Слънчевият небосклон бил помрачен единствено от това, че от Пробационната служба забелязали колко примерен затворник бил убиецът и зад гърба му скроили план да го освободят преждевременно.

– Преждевременно? – повтори рецепционистът.

– След два месеца – отвърна Убиеца Андерш. – Само. А какво ще стане с уроците по вероучение? И с мен самия? Не съм на себе си от притеснение.

– Но това са фантастични новини! – възкликна рецепционистът с толкова искрен тон, че свещеничката се сепна. За нейно двойно смайване, той продължи: – Нека те вземем в деня на освобождаването ти. Мисля, че имам работа за теб.

– Бог да е с нас! – каза убиеца Андерш.

Свещеничката не каза нищо. Беше изгубила дар слово.

* * *

Докато седяха и разговаряха, Пер Першон забеляза нещо, за което свещеничката не се бе замислила. Благодарение на Левит 19:26-28 Убиеца Андерш се беше превърнал в точно копие на самия Дядо Коледа. Трябваше само да пооправят рошавата му прическа и да му сложат по-подходящи очила. Брадата му си беше истинска и точно толкова сива, колкото трябваше да бъде.

Рецепционистът прие това за знак от... някого... и в следващия миг го осени идеята за Дядо Коледа. Всичко това би изглеждало като намеса на някаква висша сила, ако не беше установено отвъд всяко съмнение, че никоя висша сила, колкото и висша да е, не би си мръднала пръста, за да помогне на рецепциониста или свещеничката му.

Глава 69

Веднага щом рецепционистът и свещеничката останаха сами, първият обясни на втората каква идея го бе споходила в стаята за посещения. Когато се прибраха, двамата прелистиха няколко стари броя на вестник „Готландс Алеханда“ и почти веднага откриха статия, която показваше, че планът на рецепциониста може и да сработи. В нея се разказваше за мъж, който не можел да остане в квартирата си, защото стените били пълни с дървеници. Хазяинът отказвал да приеме, че дървениците са негов проблем. Мъжът пък нямал къде другаде да живее, а в същото време бил принуден да продължи да си плаща наема.

– Получавам само основна пенсия – оплакваше се с основание възрастният мъж на журналиста.

Незавидната ситуация на стареца не заинтересува рецепциониста и свещеничката сама по себе си. Мъжът беше твърде сбръчкан и прегърбен, за да има някаква комерсиална стойност. Той и дървениците му трябваше да се оправят както могат, макар и рецепционистът да си помисли за секунда, че може да му звънне и да му подшушне за клорина, който, изглежда, успяваше да умъртви на практика всичко, що мърда.

Но факт беше, че старецът се вайкаше от страниците на един от местните вестници, а друг клетник, изпаднал в друга ситуация, правеше същото в конкурентното издание „Готландс Тиднингар“ само няколко броя по-късно. Това даде на свещеничката и рецепциониста нужното потвърждение.

Количеството печални истории във всички ежедневници в страната беше почти безкрайно. Дори да се изключеха старците с дървеници в стените, милионерите с охлюви убийци в градините и плъховете, простреляни с въздушна пушка и хвърлени в кофа за боклук от емоционално нестабилни тийнейджъри, броят на статиите вероятно си оставаше все така клонящ към безкрайност.