Юнас Юнасон - Убиеца Андерш и неговите приятели

Не можеше обаче да бъде сигурен, че ще успее да повали бодигарда с един изстрел. Първо, той можеше да се окаже що-годе професионалист, което означаваше, че няма да остане на място и да чака да го сполети съдбата на Убиеца Андерш. И второ, обстоятелствата вече бяха такива, че не ставаше дума за отместване на мерника с няколко милиметра, за което бяха нужни десети от секундата. Сега разстоянието и времето щяха да са много по-големи, отколкото ако набелязаните жертви стояха рамо до рамо.

Следователно имаха нужда от резервен план. Щом това стана ясно, решението беше доста очевидно. Щяха да лежат в горичката над църквата, скрити от погледа на всеки, който би проявил глупостта да ги контраатакува. Осколочна граната, хвърлена от Графа в точния момент, без съмнение би изкарала противника от строя.

– Осколочна граната – повтори Графинята, сякаш наслаждавайки се на думата и на мисълта какво би могла да причини гранатата на тялото на бодигарда.

Графа се усмихна с любов. Графинята му наистина беше най-прекрасната от всички.

* * *

В един без десет вече беше време да се подготвят за седмичната доставка на Христова кръв и така нататък. Свещеничката и рецепционистът се запътиха към сакристията, която се беше превърнала едновременно в килер, склад, офис, приемна и още едно-две неща. Щом влязоха, завариха самозвания епитроп, заровил нос в куфарите, пълни с милиони.

– Какво, по дяволите, правиш тук? – попита рецепционистът, поравно изненадан и ядосан.

– По дяволите, добре казано – отвърна епитропът с принудено спокойствие. – Защото ще се озовете именно при дяволите. Убийци, мошеници, измамници... какво още? Останах без думи.

– Намерил си куфарите, паразит такъв – каза свещеничката и заключи вратата. – С какво право се бъркаш в сметките ни?

– Сметки? Предприел съм мерки, да знаете. Съвсем скоро ще сложа край на сметките ви в името на Господ. Плюя на вас! Пу! Пу, пу, пу!

Свещеничката имаше време да си помисли, че им се е лепнал доста лаконичен паразит, щом „пу“ беше единственото, с което можеше да обобщи деянията им. Нямаше време обаче да го контрира с нещо по-остроумно, преди пастор Андерш също да влезе в сакристията.

– Здрасти, Бьорие, къде се губиш? Как е животът? – каза бившият убиец, както винаги неспособен да прецени правилно ситуацията.

Няколко минути по-рано Бьорие Екман стоеше отвън с греблото в ръка. Почти беше приключил с пътеката, когато изведнъж му просветна.

Куфарите!

Естествено, че там съхраняваха парите от дяволската дейност, на която се бяха посветили. В червения и жълтия куфар. Оставаше само да осигури доказателства, преди да се обади на полицията, на правителствените служби, на омбудсмана по правата на детето... На всички, които искаха, трябваше и щяха да го изслушат.

Не беше съвсем ясно как точно ще реагира омбудсманът по правата на детето, но идеята на Бьорие беше, че всички, наистина всички трябва да разберат какво става. Вестниците, Агенцията по безопасност на храните, викарий Гранлунд, Шведският футболен съюз...

Когато някой смята, че едно протичащо църковно престъпление е нещо, за което трябва да бъдат информирани както омбудсманът по правата на детето, така и Шведският футболен съюз, то съществуват добри основания да се смята, че въпросният човек не разсъждава трезво. Такъв беше случаят и с Бьорие Екман. Оставаше му да свърши само едно нещо, преди светът да научи истината. Ако действаше достатъчно бързо, можеше да си вземе от двата куфара десятъка, който му се полагаше по право.

С оглед на това, което щеше да се случи, може би малко разсъдливост от негова страна нямаше да е излишна. Както и да е, той и греблото скоро се озоваха в сакристията, където се съхраняваха куфарите. Епитропът не се замисли колко е часът и съответно къде щяха да се намират всички криминални елементи след малко.

Това доведе до настоящата ситуация. Бьорие беше хванат в крачка и обграден от престъпниците, чиито престъпления разкриваше в същия момент. Измежду хората в сакристията беше и сянката на пастора, онзи мъж с така подходящия скверен прякор.

Радостният поздрав на пастора наведе Бьорие Екман на мисълта, че убиецът не е нищо повече от полезна пионка идиот в порочната игра.

– Не разбираш ли, че те използват? – каза той и направи четири крачки към пастора, все още стиснал греблото в ръка.

– Кои? Какво? – отвърна пастор Андерш с искрено учудване.

В същия миг отвън се чу двойно бибиткане. Седмичната доставка на финансови стимули бе пристигнала.