Юнас Юнасон - Убиеца Андерш и неговите приятели

* * *

Куфарите с парите вече бяха затворени, когато епитроп Бьорие Екман влезе в сакристията, откъдето се ръководеше дейността. Беше почервенял и не изглеждаше доволен.

– Първо! – започна той.

– Първо трябва да се научиш да поздравяваш, както правят нормалните хора – сряза го рецепционистът.

– А, Бьорие, здрасти – каза глухият за нюансите в тона убиец. – Как ти се стори днешната проповед? Също толкова хубава като предната?

За момент Бьорие Екман забрави мисълта си, но после опита да започне отначало.

– Добър вечер на всички ви – каза той. – Имам да ви кажа доста неща. Първо, пред църквата е пълен хаос. Поне четири коли са се блъснали, докато са карали на заден ход, а хората влачат крака по пътеката, така че подравняването в понеделник ще е два пъти по-трудно...

– Може би най-добре ще е да я асфалтираме, така ще се връзва по-добре с паркинга – каза рецепционистът, който беше във войнствено настроение.

Да асфалтират чакълената пътека? За Бьорие Екман тази идея бе като да се ругае в църква. Докато епитропът опитваше да се съвземе от току-що чутото, Убиеца Андерш – по-пиян, отколкото тялото му всъщност изискваше – каза:

– Слушай сега, кажи как ти се стори шибаната проповед.

Според Бьорие Екман да се ругае в църква определено беше като да се ругае в църква.

– Какво всъщност става тук? – попита той и погледна в единствената кофа, чието съдържание още не беше изпразнено и скрито в някой от куфарите. Това беше кофата с повръщаното, което покриваше няколко хиляди крони.

– Проповед? – продължи той. – Същински запой!

– Като стана дума за това – каза Убиеца Андерш, – ти не искаш ли да си пийнеш? Не гарантирам, че ще доживееш до деветстотин и петдесет години, но поне настроението ти ще се пооправи.

– Запой! – повтори Бьорие Екман. – В Божията обител. Не ви ли е срам!

Горе-долу в този момент на свещеничката ѝ дойде до гуша. Проклетият господин Екман бил този, който трябвало да се засрами. Те самите се борели със зъби и нокти да докарат някоя и друга мижава крона за бедните по света, докато Екман се вайкал за някаква си пътека. Той колко пари бил дарил, между другото?

Самозваният епитроп не беше дал и крона. Това го притесни за секунда, но той бързо се съвзе.

– Вие изкривявате думите на Бог, превръщате службата в цирк, вие, вие... колко пари събрахте? И къде изчезнаха?

– Това не е твоя работа – каза рецепционистът ядосано. – Важното е, че всяка крона отива за нуждаещите се, нали?

Що се отнася до „нуждаещите се“, свещеничката и рецепционистът преди седмица бяха заменили кемпера с един от най-големите апартаменти в хотел „Хилтън“, а той не беше безплатен.

Но вместо да съобщят това на самозвания епитроп, свещеничката предложи „господин Джери ей тук“ да му покаже изхода, в случай че Бьорие Екман не можел да се ориентира сам. Тя предложи също така с по-мек тон да се срещнат отново, когато страстите са се поохладили. Например идния понеделник, така добре ли било?

С тези си думи свещеничката целеше да се отърве от дразнителя в стаята, без да рискува той да хукне в полицията или да направи някоя друга поразия.

– Мога и сам – каза епитроп Бьорие Екман. – Но ще се върна в понеделник да подравня пътеката, да помета строшените стъкла от всички сблъсъци и вероятно да почистя едно-две петна от повръщано, които още не съм забелязал. И настоявам за различна организация следващата събота, разбирате ли? Съвещание по въпроса в четиринайсет часа!

– Четиринайсет и половина – каза свещеничката просто защото не искаше да остави Бьорие Екман да решава.

Глава 45

Един от малцината, които не близнаха и капка по време на втората съботна служба, беше жена на средна възраст с руса перука и очила, от които нямаше нужда. Тя седеше на осемнайсетия ред и даряваше по двайсет крони всеки път, когато кофата минеше покрай нея, колкото и да се измъчваше душата ѝ от това. Важното беше да не бие на очи. Беше там на разузнавателна мисия.

Нито един от хората вътре в църквата не знаеше името ѝ. Тези извън църквата, които го знаеха, също не бяха много. В кръговете, в които се движеше, я наричаха чисто и просто Графинята.

Седем реда по-назад седяха двама мъже, които сами успяха да изпразнят една от кутиите молдовско вино. За разлика от жената, те не дариха и една крона. Ако някой от хората в непосредствена близост им направеше забележка, мъжете го заплашваха, че ще отнесе боя.

И те бяха отишли в църквата на разузнаване. Единият от тях се казваше Улуфсон. Другият също. Колкото и да им се искаше да накълцат на парченца пастора, застанал на амвона, тяхната задача беше обратната – да преценят колко големи са шансовете му да оцелее, както си седи там отпред. Убиеца Андерш просто не биваше да умира.