Юнас Юнасон - Убиеца Андерш и неговите приятели

Майката на рецепциониста се запита какво е направила с живота си. „Забих се в барака до някакъв ледник, където дори няма с кого да поговоря. А и да имаше, на този остров никой не разбира какво казвам. Господи! Защо ми го причиняваш?“

Не е ясно дали отговорът дойде точно от Бог. Но отчаяният въпрос на жената бе последван от притъпен мощен грохот. Земетресение. Точно под ледника.

– Опасявам се, че Бардарбунга се пробужда – каза съпругът.

– Бардар кой? – попита съпругата, без да е сигурна, че иска да знае отговора.

– Вулканът. Намира се на четиристотин метра под леда. Спи от стотина години, сигурно вече си е отпочинал...

Тъй като в бараката на майката нямаше интернет още отпреди вулканичното изригване, синът не поддържаше връзка с единствения си приятел във фейсбук. Това означаваше, че има ограничен опит със социалната мрежа, споделянето и всичко останало. Но бързо откри, че притежава нужния талант.

Църква на Андерш

По-блажено е да се дава, отколкото да се взема.

Добре се получи, ако и да го казваше той самият. Добави и снимка на Убиеца Андерш в контражур, с Библия и айпад в ръка.

– За какво ми е компютърът? – възрази убиецът, когато го снимаха.

– Това не е компютър, а айпад и символизира новото, което идва на мястото на старото. Посланието ни е до всички.

– А то какво беше?

– Че е по-добре да даваш, отколкото да вземаш.

– Истината си е истина – каза Убиеца Андерш.

– Не съвсем, но все пак – каза рецепционистът.

Веднага щом свещеничката съчинеше религиозното послание, което щяха да проповядват, рецепционистът щеше да може да завърши страницата във фейсбук. Но от самото начало не хареса бутона „Харесвам“, защото той даваше възможност на хората бързо и лесно да покажат одобрение, вместо да си направят труда да пратят банкнота от сто крони. Или поне двайсетачка.

Помещението беше друг проблем. Рецепционистът търсеше хангари, плевни, складове и какво ли още не, преди да осъзнае, че отговорът е под носа му.

Можеха просто да си купят църква.

Преди време евангелско-лутеранската държавна църква имаше върховенство в Швеция. Беше забранено да вярваш в нещо друго, беше забранено да не вярваш в нищо, както и беше забранено да вярваш в правилния Бог по грешен начин.

През осемнайсети век църквата беше в апогея си, но сегиз-тогиз някой пиетист24, изпаднал под влиянието на ужасната чужбина, се заинатяваше да твърди, че в религията трябва да има и малко отдаденост, а не просто лутеранска закостенялост.

Отдаденост? За да отстрани проблемите в зародиш, държавната църква се грижеше тези, които вярват грешно в правилното, да бъдат арестувани.

Повечето от тях се отмятаха от думите си и се отърваваха леко, като просто биваха депортирани от страната. Но някои държаха на своето. Най-упоритият се наричаше Томас Леополд. Вместо да прояви послушание, той започна да се моли за душата на съдията насред съдебната зала, с което така ядоса последния, че бе осъден на седем години в крепостта Бохюс.

Пиетистът Леополд не се огъна, затова присъдата му беше удължена с пет години, които излежа в крепостта Калмар, а после още толкова в Данвикен.

Човек би си помислил, че след седемнайсет години Леополд е омекнал, но не.

Накрая властите се предадоха. Пратиха Леополд обратно в килията в Бохюс, където някога бе започнало затворническото му пътешествие, след което изхвърлиха ключа.

Изминаха двайсет и шест досадни години, преди Томас Леополд, вече на седемдесет и седем, най-накрая да прояви благоразумието да умре. Тъжна история, която обаче показва решителността на държавната църква. Ред и порядък и богослужения в неделя.

Но строгият осемнайсети век премина в значително по-мекия деветнайсети. Всички доброволни църкви получиха разрешение да съществуват официално, не само тайно. Последваха беда след беда: първо през 1951-ва влезе в сила законът за свобода на вероизповеданието, а половин век по-късно църквата се отдели от държавата.

Та едно време човек можеше да лежи в килия четиресет и три години (преди да умре и да бъде изнесен оттам), защото не е вярвал по правилния начин. Само двеста и петдесет години по-късно пет хиляди шведи напускаха Шведската църква всеки месец, без да бъдат наказани дори с глоба за неправилно паркиране. Можеха да отидат където си поискат, или пък да не ходят никъде, това беше регламентирано със закон. Тези, които оставаха, посещаваха неделните богослужения не защото не смееха да не отидат, а просто защото искаха. Или пък правеха като повечето хора – не ходеха на църква.