Юнас Юнасон - Убиеца Андерш и неговите приятели

Нещо такова имаше предвид.

– Мислиш за Графа и Графинята?

– Да. И за още двайсетина други гангстери от различна величина. Не знаем дали ще минат три минути, или три месеца, преди някой от тях да го спипа. Но когато това се случи, край на проповедите му.

– И тогава...?

– Тогава църквата трябва да продължи дейността си, пазейки скъп спомен за основателя. Ще ни е нужен алтернативен, добре обучен глас от амвона, когато пастор Андерш вече няма да е сред нас. Някой, който може да скърби и тъжи заедно с овцете на трагично загиналия пастир. И в негова чест да продължи да събира пари след смъртта му.

– Говориш за себе си, така ли? – попита рецепционистът, който започваше да разбира.

Затрудненията за свещеничката идваха от посланието, което щеше да бъде принудена да наследи в деня, когато пастор Андерш напусне земния живот в посока нагоре или надолу. Житейската история на Йохана Шеландер беше такава, че щеше да ѝ е изключително трудно отново да застане на амвона и дори наужким да продължи шеландерското наследство. Всъщност бе готова на всичко, само не и на това.

Рецепционистът чувстваше, че не бива да се впуска в подробности като религиозността на църквата, която тъкмо бяха основали заедно. Също така разбираше дилемата на свещеничката, но трябваше да отбележи, че от едната страна на Убиеца Андерш явно стоеше Исус, така че от другата не можеше да застане кой да е.

Свещеничката вече беше осъзнала, че ще трябва да се примирят с присъствието на Исус, независимо от ситуацията. Същото се отнасяше и за причастието или съответстващо му количество алкохол в кръвта на главния проповедник.

Рецепционистът прегърна утешително своята свещеничка и каза, че тя сигурно ще успее да намери някакво компромисно решение. Може би със Исус, но без Евангелията?

– Ммм – каза свещеничката замислено. – Който търси, намира. Матей 7:8.

В списъка със задачи на рецепциониста осигуряването на личната им защита стоеше доста високо. Тревогите на свещеничката го накараха да се замисли още повече. Истината бе, че бяха на път да изложат не само Убиеца Андерш, а и самите себе си на вниманието на хора, които биха предпочели да ги видят най-вече мъртви.

Щеше да е лесна работа някой от тези типове да очисти пастора на Църквата на Андерш, докато той проповядва мир, покой и любов. Свещеничката вече бе споменала този риск. Но с изпълнението на плана свещеничката и рецепционистът също щяха да излязат от сенките без каквато и да е гаранция за живота си. Ако и тримата загинеха, нямаше да е преувеличено да се каже, че бизнес идеята им е страдала от липса на устойчивост. А за да избегнат такова развитие, едва ли щеше да е достатъчно да пратят извинителни картички на графовете, графините и другите измамени.

– Мислиш си за телохранител, доколкото разбирам – каза свещеничката.

– Мислех си за телохранител – каза нейният рецепционист. – Сега си мисля за отряд телохранители.

Свещеничката го похвали за това и му пожела успех в осигуряването на дълъг и за предпочитане щастлив живот за тях двамата. Този живот можеше да включва и Убиеца Андерш, стига това да бе уместно от финансова гледна точка.

– Но сега моля да ме извиниш. Имам да измислям религия със Исус, но за предпочитане без Бог – каза тя и се усмихна, след което целуна своя рецепционист по бузата.

Глава 29

Охрана, подходящо помещение, банкова сметка, телефонен номер, електронна поща... Рецепционистът трябваше да се погрижи за всичко. А като маркетингов директор той мислеше още за фейсбук, туитър, инстаграм...

До този момент фейсбук не беше предпочитаното поле за изява на рецепциониста. Вярно, беше регистриран, но имаше само един приятел и това беше майка му в Исландия, която още преди време бе спряла да отговаря на съобщенията му.

Това, което синът ѝ не знаеше, беше, че тя се бе преместила и заживяла в една барака до най-големия ледник в Европа, Вахтнайокутъл. Това стана, след като нейният съпруг, банкерът, съвсем сгази лука в Рейкявик, поради което се отправи към края на света заедно с все още достатъчно привлекателната си съпруга (само да не беше толкова кисела през цялото време). Съпругът твърдеше, че ще е най-добре да останат там, докато се успокоят нещата в Рейкявик и в Лондон, и навсякъде всъщност. Спомена нещо за давност и каза, че всичко щяло да се нареди, само да минат три години.

– Три години? – повтори майката на рецепциониста.

– Да, или пет. Юридическата ситуация е малко неясна.