Юнас Юнасон - Убиеца Андерш и неговите приятели

Съвещанието приключи. Единодушното решение бе да не правят нищо прибързано и да изчакат там, където бяха. Искаха да се покрият за три дни и да следят репортажите за случките във Векшьо и Хеслехолм, за да разберат доколко Убиеца Андерш е успял да подплаши нацията, доколко са в безопасност собствените им самоличности и въобще доколко са преследвани като цяло.

А след това да действат въз основа на събраната информация с ясната цел да отделят себе си и куфарите от онзи, който в момента хъркаше в колата.

Кемперът можеше да се паркира така, че да не се вижда от пътя. Провизии можеха да си набавят от бензиностанцията, която се намираше на два километра оттам. Рецепционистът предложи да отиде и да се върне пеша, докато свещеничката пази Убиеца Андерш, като основната ѝ задача беше да му попречи да хукне в гората и да даде милион или два на някой случаен турист.

20 Стокхолмска градска мисия – неправителствена организация, която помага на деца, младежи и възрастни в затруднено положение. – Б. пр.

Глава 23

Двете ненадейни дарения във Векшьо и Хеслехолм първоначално бяха приети като престъпни действия, при това с даден висок приоритет, защото бяха извършени, както се твърдеше, от най-опасния човек в Швеция.

Четиристотин седемдесет и пет хиляди крони бяха иззети от Червения кръст във Векшьо, а петстотин и шейсет хиляди от Армията на спасението в Хеслехолм. Полицейските управления в двата южни града действаха в пълна координация.

Учреждението във Векшьо представляваше магазин, където хората даряват вещи, други ги купуват, а излишъкът се праща в някое от най-окаяните кътчета на земята. Въпросния ден в магазина имаше две служителки, един клиент и една клиентка, когато вратата се отвори и познатият на цялата страна убиец влезе вътре със заплашителен поглед. Или поне клиентката сметна погледа му за заплашителен, поради което изпищя, побягна и приземявайки се, събори купчина порцеланови съдове от рафта им. Двете служителки вдигнаха ръце във въздуха, показвайки, че се предават и предпочитат да опазят живота си. Другият клиент, отдавна пенсиониралият се лейтенант Хенриксон от понастоящем разформирования крунобергски полк, осма дивизия, се въоръжи с четка за под за 49 крони.

Убиеца Андерш ги поздрави с „Нека Господ дари с мир това място“, въпреки че появяването му предизвика точно обратното. След това остави голямата купчина банкноти на щанда пред двете служителки с вдигнатите ръце и каза, че би искал те да използват въпросните ръце и най-вече четирите си шепи, за да приемат дарението в името на Исус. Накрая пожела приятен ден на всички и си тръгна така внезапно, както се беше появил. Възможно е да бе казал „Осанна“ на излизане, но тук служителките не бяха единодушни; на едната определено ѝ прозвуча по-скоро като кихавица. После Убиеца Андерш скочи в микробус или нещо подобно, но като че ли само едната служителка видя това. Останалите присъстващи бяха насочили поглед към жената, която лежеше под счупените съдове. Тя изпълзя изпод рафта, като се молеше: „Не ме убивай, не ме убивай...“, на мъжа, който вече беше излязъл.

Случката във Векшьо се разигра толкова бързо, че никой не видя наблизо да има кемпер. За сметка на това и четиримата души в магазина разпознаха Убиеца Андерш. Лейтенант Хенриксон уверяваше всеки, който пожелае да го изслуша, че при нужда щял да нападне нападателя, но въпросният като че ли го усетил и затова побързал да си тръгне, без да си свърши работата, като изключим парите, които оставил.

До другата клиентка – онази, която се озова под рафта с порцеланови съдове – не можаха да се доберат нито медиите, нито полицията. По нейно мнение, тя бе преживяла опит за убийство от водещия масов убиец в Швеция. Сега се намираше в болница и цялата трепереше. „Хванете чудовището!“, каза тя все пак на един репортер от вестник „Смоландспостен“, който някак бе успял с лутане да се добере до женското отделение, преди една дежурна сестра да го отпрати дружелюбно.

След встъпителен разговор с полицията служителките с вдигнатите ръце разбраха, че не бива да говорят с медиите или с когото и да било друг. Заповедта идваше от пресцентъра на главния офис на Червения кръст в Стокхолм. Който искаше да разбере какво са преживели двете жени, трябваше да звънне на прессекретарката, която по време на случката се намираше на четиресет и седем мили оттам и беше обучена да не казва нищо, което може да навреди на репутацията на Червения кръст. Тъй като всякаква връзка с мъжа, когото наричаха Убиеца Андерш, би довела тъкмо до това, прессекретарката реши да не казва нищо. Това нищо звучеше горе-долу така: