Луиз Пени - Убийствено студена

Отговорът на агентката обаче я изненада. Къщата се продаваше доста под пазарната цена.

– Има една дребна подробност – обясни Йоланд с мазен глас.

– Кажете.

– В къщата е извършено убийство. И опит за убийство.

– Само това ли?

– Е, предполагам, може да се каже, че е имало и отвличане. Затова е толкова евтина. И все пак е отлична инвестиция. Страхотни улуци, почти изцяло медни. Покривът е сменен само преди двайсет години. Освен това...

– Купувам я.

– Не искате ли да я видите?

Йоланд навярно се е ощипала от яд, щом е задала въпроса. Ако тази глупачка искаше да купи имението „Хадли“ без предварителен оглед или сеанс за прогонване на духове, ами да я взема!

– Само подгответе документите. Ще мина днес следобед да ви оставя чек.

Така и направи. След около седмица каза на мъжа си, че има нужда от подписа му, за да вземе парите от пенсионния фонд. Той се възпротиви, но толкова вяло, че страничен наблюдател дори не би забелязал, че не е съгласен.

Мастодонтът на хълма, имението „Хадли“, беше нейна собственост. Друго едва ли би могло да я направи по-щастлива. Беше перфектно. Трите бора беше идеалното място. Или поне щеше да бъде, след като тя изпълнеше плана си там.

Сол изръмжа и се обърна. Умееше да разчита знаци. Знаеше, че Си Си ще се отърве от него веднага щом изпълни следващата ѝ фотографска поръчка в онова ужасно затънтено селце. Снимките бяха за първия ѝ каталог и тя му беше казала да я снима, докато се забавлява с местните жители по Коледа. Ако е възможно, трябваше да улови как аборигените съзерцават Си Си с възхищение и любов. За целта трябваха пари.

Всичко, което Си Си правеше, беше с цел. И според Сол тя се свеждаше до едното от две възможни неща: да захранва или портфейла, или самолюбието ѝ.

В този ред на мисли защо ѝ трябваше да купува къща в селце, за което никой не е чувал? Не беше за престиж. Значи трябваше да е другото.

Пари.

Си Си знаеше за селото нещо, което никой друг не знаеше, а това означаваше пари.

Което само подсили интереса на Сол към Трите бора.

* * *

– Кри! Мръдни се оттам, за бога!

Съвсем уместна забележка. Деликатно, повито с пелени чедо на богаташ и победителка в конкурс за красота отчаяно се мъчеше да се покаже иззад снежната пряспа от шифон. Кри танцуваше и се въртеше на сцената заедно с другите ангелчета и снежинки, но изведнъж се закова на място.

Абсурдността на идеята за сняг в Йерусалим явно не правеше впечатление никому. Учителката съвсем основателно бе предположила, че щом са повярвали в непорочното зачатие, ще повярват и в снеговалежа през онази чудна нощ. По-важното бе, че една от снежинките, която очевидно притежаваше собствен микроклимат, е запречила средата на сцената. Скриваше младенеца!

– Махай се оттам, сланино!

Обидата премина покрай ушите на Кри както всички други. За нея те бяха фонов шум. Вече почти не ги чуваше. Сега стоеше като вцепенена на сцената и се взираше в публиката.

– Бри има сценична треска – прошепна учителката по театрално изкуство, мадам Брюно, на учителката по музика, мадам Латур, сякаш очакваше от нея да вземе мерки.

Дори учителите наричаха Кри „Бри“ зад гърба ѝ. Или поне си мислеха, че е зад гърба ѝ. Отдавна не им пукаше дали странното мълчаливо момиче ги чува.

– Виждам много добре! – сопна се мадам Латур. Огромният стрес от ежегодното организиране на училищното коледно тържество най-сетне оказваше влиянието си.

Но Кри не се вцепени нито заради сцената, нито заради публиката. Причината бе в нещо, което не беше там. От дългогодишен опит знаеше, че най-страшни са нещата, които не виждаш. А това, което не виждаше сега, разби сърцето ѝ.

* * *

– Спомням си какво ми казваше първият ми гуру, Рамен Дас. – Си Си се разхождаше из хотелската стая по бял халат, събираше сапунчета и други дреболии и разказваше любимата си история: – Си Си Дас, казваше ми. Рамен Дас ме наричаше така – голяма чест за жена, особено в Индия, по онова време.

Сол си помисли, че може би Рамен Дас не е възприемал Си Си като жена.

– Това беше преди двайсет години. Бях още невинно дете, но дори тогава търсех истината. Срещнах Рамен Дас в планината и между нас веднага възникна духовна връзка. – Събра ръцете си и Сол си помисли: „Сега ще каже...“ – Намасте! – изрече Си Си и се поклони. – Той ме научи на това. Много одухотворено. – Използваше думата „одухотворен“ толкова често, че тя вече бе изгубила смисъла си. – Казваше ми: „Си Си Дас, ти имаш голяма духовна дарба. Трябва да си тръгнеш от това място и да споделиш наученото тук със света. Трябва да научиш хората да бъдат спокойни“.