Луиз Пени - Убийствено студена

3 Кафе с мляко (фр.). – б. пр.

4 Вълшебно село от едноименния мюзикъл на Алан Лърнър и Фредерик Лоу. – б. пр.

ГЛАВА ТРЕТА

– Чии са тези? – попита Сол, застанал гол по средата на стаята, като вдигна портфолиото.

– Какво?

– Тези картини. Намерих ги в кошчето. Чии са?

– Мои.

– Ти ли си ги рисувала?

Смая се. За момент се замисли дали не я подценява. Картините определено бяха дело на талантлив художник.

– Разбира се, че не. Еднa жена от село ми ги даде да ги покажа на приятелите си от галериите. Иска да се намести в обществото, жалка история. „Моля те, Си Си, знам, че имаш връзки. Би ли показала моите неща на познатите си?“ Досадница! Да ме врънка за услуга, представи си! Дори имаше безочието да ме помоли да ги покажа на самия Дени Фортен.

– Ти какво ѝ каза? – Сърцето на Сол се сви; досещаше се за отговора, разбира се.

– Казах ѝ, че ще го направя с удоволствие. Можеш да ги върнеш там, откъдето ги взе.

Сол се поколеба, после затвори папката и я пусна пак в кошчето. Намрази се, че помага за унищожаването на такъв блестящ труд, но още повече защото искаше да го унищожи.

– Нямаш ли нещо, предвидено за следобед? – попита.

Си Си изравни чашата си и лампата на нощното шкафче, като премести всяка от тях с около милиметър, за да ги разположи по желания начин.

– Нищо важно – отговори, като избърса огромно петно прах от масичката. Такава мръсотия в „Риц“! Трябваше да се оплаче на управителя. Погледна Сол, който бе застанал до прозореца.

– Боже, как си се отпуснал.

Очевидно навремето бе имал хубаво тяло. Сега обаче всичко бе увиснало. Си Си беше правила секс с дебели мъже. Беше правила секс и със стегнати мъже. Намираше и двете крайности за достатъчно приемливи. Това, което я отвращаваше, беше преминаването от едната в другата.

Сол я отвращаваше и за момент Си Си се запита защо изобщо се е захванала с него. Погледна лъскавата бяла корица на книгата си и се сети.

Снимката.

Сол беше прекрасен фотограф. Там, над заглавието „Бъди спокоен“, беше лицето ѝ. Косата ѝ бе толкова светлоруса, че изглеждаше бяла; устните ѝ – червени и сочни; очите – удивително сини, излъчваха интелект. А самото ѝ лице бе толкова бяло, че почти се сливаше с фона, което създаваше впечатление, че очите, устата и ушите ѝ плават върху корицата.

Си Си обожаваше тази снимка.

След Коледа щеше да разкара Сол. След като той изпълни последната си задача. Си Си забеляза, че сигурно е бутнал стола към бюрото, когато е разглеждал портфолиото. Столът беше разместен. В гърдите ѝ се надигна гняв. Мамка му, нарочно правеше такива неща, за да я ядосва. Проклето портфолио! Скочи от леглото и намести дразнещия стол, като използва възможността да постави телефона успоредно на ръба на бюрото.

Върна се в леглото и изглади одеялото върху скута си. Може би трябваше да поръча такси и да се върне в офиса. Спомни си обаче, че трябва да отиде на друго място. На много важно място.

В „Огилви“ правеха разпродажба. Освен това искаше да си купи ботуши от магазина за ескимоско изкуство на улица „Монтан“.

Съвсем скоро щеше да има собствена колекция за дрехи и мебели, която ще се продава в цял Квебек. В целия свят дори. Скоро всички префърцунени дизайнери, които ѝ се подиграваха, щяха да съжаляват. Скоро всички щяха да знаят за ли-биен – създадената от нея философия за дизайна и живота. Фън шуй вече не беше на мода. Хората плачеха за нещо ново и тя щеше да им го даде. Ли-биен щеше да стане неразделна част от ежедневието им и да влезе във всеки дом.

– Нае ли вече хижа за празниците? – попита Си Си.

– Не, утре отивам. Впрочем защо купи онази къща насред нищото?

– Имам си причини.

Подразни се, задето Сол поставяше под съмнение преценката ѝ. Чакала бе пет години, за да купи къщата в Трите бора. Си Си дьо Поатие можеше да е търпелива, ако се налага и при наличие на достатъчно добра причина.

Посещаваше многократно затънтеното селце, свърза се с местни фирми за недвижими имоти и дори разговаря с хора от съседните градчета – Сен-Реми и Уилямсбърг. Отне ѝ години. Явно в Трите бора рядко си продаваха къщите.

Преди малко повече от година един от агентите за недвижими имоти, Йоланд Фонтен, ѝ се обади. Имало имот за продажба. Голяма викторианска къща, разположена на хълма над селото. Домът на собственика на мелницата. Домът на големия шеф.

– Колко? – попита Си Си, макар да знаеше, че цената почти със сигурност ще е над възможностите ѝ.

Щеше да се наложи да вземе заем, обезпечен с цялата фирма; да ипотекира всичко, което притежава; да накара мъжа си да изтегли парите от застраховката и пенсионния си фонд.