Луиз Пени - Убийствено студена

Но не и тази година.

Кри се намъкна в костюма и се изпъчи пред огледалото. Оттам я гледаше грамадна шифонена снежинка. Честно казано, приличаше по-скоро на снежна пряспа, отколкото на снежинка, но все пак беше с костюм и изглеждаше доста добре. Майките на другите момичета им бяха помогнали, но Кри сама уши своя костюм. За да изненада мама, убеждаваше се мислено, като се опитваше да не слуша другия си вътрешен глас.

Ако някой се вгледаше, можеше да види миниатюрни капчици кръв на местата, където Кри бе убола с игла непохватните си груби пръсти. Но тя не се отказа, докато не завърши костюма. И тогава изведнъж ѝ хрумна гениална мисъл! Най-добрата идея за всичките ѝ четиринайсет години на този свят.

Знаеше, че майка ѝ боготвори светлината. Цял живот повтаряше на Кри, че тя е нещото, към което всички се стремим. Оттам идвала думата „просветление“. Затова наричали онези умни хора „просветители“. И затова слабите хора успявали – понеже лекотата била като светлината.

Очевидно.

Сега Кри щеше да играе ролята на снежинка. Най-бялото, най-светлото, най-лекото нещо. А нейният блясък? Минала бе през магазин „Всичко за един долар“ и с джобните си купи шишенце лъскав грим. Дори успя да мине покрай щанда с шоколади, без да ги погледне. Кри спазваше диета вече месец и беше сигурна, че майка ѝ скоро ще забележи.

Сложила си бе от лъскавия грим и сега погледна резултата.

За първи път в живота си Кри се почувства красива. И беше сигурно, че след няколко кратки минути майка ѝ също ще го осъзнае.

* * *

Клара Мороу погледна през ледените кристалчета на прозореца в дневната към селцето Трите бора. Наведе се и остърга малко скреж от стъклото. Сега, след като се видяха с малко повече пари, трябваше да смени старите прозорци. Макар Клара винаги да знаеше кое е най-разумно да се направи, повечето ѝ решения не бяха продиктувани от разума. Но пък определено подхождаха на живота ѝ. И сега, докато гледаше затрупаното със сняг село, Клара осъзна, че обича да наблюдава Трите бора през красивите орнаменти, които скрежът рисува по старото стъкло зиме.

Отпи глътка топъл шоколад и се загледа в ярко пременените селяни, които сновяха под тихо сипещия се сняг и си махаха за поздрав с облечени в ръкавици ръце. А когато проговореха, изпускаха облачета пара, които напомняха за балончетата с реплики в комиксите. Някои отиваха в бистрото на Оливие за чаша café au lait 3 , други за хляб или нещо сладко в хлебарницата на Сара. Книжарницата на Мирна за нови и употребявани книги, която бе врата до врата с бистрото, не работеше. Мосю Беливо хвърли още една лопата сняг пред смесения магазин и махна на Габри, който – едър и впечатляващ – изскочи на моравата пред пансиона си отсреща. За външен човек селяните от Трите бора навярно биха изглеждали безлични, дори безполови. През зимата в Квебек всички бяха еднакви. Опаковани в меки камари гъши пух и мъхест плат, дори стройните изглеждаха дебели, а дебелите – като балони. Всички бяха еднакви. Различаваха се само по плетените шапки на главите. Клара видя как Рут, надянала яркозелената си шапка с пискюл, маха на Уейн (Пат бе изплела пъстрото му кепе в дългите есенни нощи). Децата на Левек, които се пързаляха по замръзналото езеро и гонеха хокейна шайба, до едно носеха различни разцветки на синьо. Малката Роуз трепереше толкова силно, че дори Клара виждаше потрепването на аквамариновото ѝ боне. Но тя беше любимка на братята си и всеки път, когато се засилеха към вратата, те се преструваха, че се препъват. Вместо да нанесат разбиващ удар със стика, леко се плъзваха към нея и всички се пльосваха като объркана радостна купчина пред самата голлиния. Гледката напомняше на Клара за литографиите на „Къриър енд Айвс“, които бе съзерцавала с часове като дете с копнеж да влезе в тях.

Селцето Трите бора бе пременено в бяло. През последните няколко седмици бяха паднали трийсет сантиметра сняг и всяка стара сграда около селския площад бе надянала шапка в най-чисто бяло. От комините се виеше дим, сякаш къщите имаха собствен глас и дъх, а вратите и портите им бяха окичени с коледни венци. Нощем тихото селце блестеше със светлината на коледните украси. Отвсякъде се носеше тихо жужене от приготовленията на възрастни и деца за големия ден.

– Може би колата ѝ не иска да запали – измърмори Питър, мъжът на Клара, като влезе в стаята.

Беше висок и строен, с вид на собственик на преуспяваща компания, какъвто беше баща му. Питър обаче прекарваше дните си приведен над статива и редовно омазваше къдравата си коса с маслени бои, докато рисуваше абстрактните си картини с мъчителна прецизност. Продаваха се за хиляди долари по цял свят, но понеже той рисуваше адски бавно и завършваше по едно-две платна годишно, двамата с Клара живееха в постоянен недоимък. Поне до скоро. Нейните собствени творби с утроби на воини и разтапящи се дървета все още си търсеха пазар.