Луиз Пени - Убийствено студена

Сесилия дьо Поатие, Си Си – амбициозна дизайнерка от Монреал; новият собственик на имението „Хадли“

Ришар Лион – изобретател, съпруг на Си Си

Кри – четиринайсетгодишната дъщеря на Си Си дьо Поатие и Ришар Лион

Сол Петров – фотограф от Монреал, любовник на Си Си

Ел – безименна бездомница, открита мъртва в Монреал малко преди Коледа

Речник на някои френски думи и изрази в романа

Bonjour! – Добър ден!

Bonne Année – честита Нова година

Café au lait – кафе с мляко

Ça va? – добре ли си, как върви

C’est ça – така е

C’est incroyable – не е за вярване

C’est vrai – вярно е, наистина

De rien – за нищо, пак заповядай

Désolé – съжалявам

Enchanté – приятно ми е

Entrez – влезте

Félicitations – поздравления

Joyeux Noël – Весела Коледа

Mais, franchement – но честно казано

Mais oui – разбира се

Mais pourquoi? – но защо

Merde – по дяволите

Merveilleux – прекрасно

Merci – благодаря

Merci infiniment – безкрайно благодаря

Mon Dieu – боже мой

Mon petit – мъничкият ми

Non, désolé – не, съжалявам

Oui, allô? – да, ало

Oui, monsieur – да, господине

Oui, c’est moi – да, аз съм

Oui, s’il vous plaît – да, моля

Parfait – идеално

Père Noël – Дядо Коледа

Précisément – точно така

Salut! – здравей

Santé! – наздраве

S’il vous plaît – моля, ако обичате

Sûreté du Québеc – квебекската полиция

Tabernacle – проклятие

Un plaisir – за мен е удоволствие

Viens ici! – Ела тук!

Voilà! – готово, ето

Zut alors – значи, нищо

ГЛАВА ПЪРВА

Ако Си Си дьо Поатие знаеше, че ще бъде убита, можеше да купи на мъжа си Ришар подарък за Коледа. Можеше дори да отиде на тържеството за завършване на срока на дъщеря си в Училището за девици на госпожица Едуард (или за „дебели цици“, както подигравателно подхвърляше на пищното си момиче). Ако Си Си дьо Поатие знаеше, че краят е толкова близо, можеше да отиде в офиса си, а не в най-евтината стая, която предлага хотел „Риц“ в Монреал. Но единственият край, който тя предусещаше, бе свързан с мъж на име Сол.

– Е, какво мислиш? Харесва ли ти? – попита Си Си, като остави книгата върху бледия си корем.

Мъжът погледна книгата за пореден път. През последните няколко дни Си Си я вадеше от голямата си дамска чанта час по час. На бизнес срещи, вечери, в таксита по заснежените монреалски улици... Неочаквано се навеждаше, а после се изправяше победоносно и показваше творението си, сякаш бе плод на второ непорочно зачатие.

– Корицата ми харесва – отговори мъжът. Наясно бе, че това ще я подразни.

Снимката на корицата беше негова. Знаеше, че тя моли, умолява го за одобрение, но не му дремеше. Питаше се колко още време трябва да прекара със Си Си дьо Поатие, преди да се превърне в нея. Не физически, разбира се. На четирийсет и осем тя бе няколко години по-млада от него. Беше стройна, жилава и стегната, с невъзможно бели зъби и невъзможно руса коса. Да я докосваш, бе като да галиш ледена статуя. Изглеждаше красива и крехка, което го привличаше. Но беше и опасна. Ако се счупеше, ако се пръснеше, щеше да го нареже на парчета.

Проблемът обаче не беше във външността. Като я гледаше как милва книгата си с повече нежност, отколкото бе галила него, Сол се запита дали мразът в душата ѝ се е пропил по някакъв начин и в неговата (докато правеха секс, може би) и сега бавно го вледенява. Вече не чувстваше сърцето си.

На петдесет и две Сол Петров едва започваше да забелязва, че приятелите му вече не са толкова находчиви, толкова умни, толкова стройни, колкото бяха навремето. Дори повечето от тях вече го отегчаваха. И от време на време забелязваше същата досада и при тях. Бяха затлъстели, оплешивели, оглупели и вероятно той също изглеждаше така в техните очи. Не го тревожеше толкова, че жените вече рядко го заглеждат, че реши да смени ските за спускане с такива за бягане или че личният му лекар го прати за първи път на изследване на простатата. Готов бе да приеме тези неща. Но нещо го будеше в два през нощта и му нашепваше със същия глас, който като дете го предупреждаваше, че под леглото му се крият лъвове, че хората вече определено го смятат за скучен. Поемаше си дълбоко въздух в мрака и се опитваше да си внуши, че прикритите прозевки, които е видял у компанията на вечеря, са били заради виното, тежкото magret de canard 1 или топлината в монреалския ресторант.

И все пак вътрешният глас му натякваше в нощта и предупреждаваше за неизбежни опасности. За наближаващо бедствие. За това, че започва твърде дълго да разказва стари истории, че вече не успява да задържи вниманието на събеседниците си, че все по-често ще вижда бялото на очите им. За кратките им скришни погледи към часовника. (Как по-деликатно да се отърват от него?) За това, че оглеждат салона в отчаяно търсене на по-интересна компания.