Луиз Пени - Убийствено студена

Светът беше жестоко и безчувствено място.

Сол вече вярваше, че е така.

Мразеше Си Си дьо Поатие.

Стана от леглото, като остави Си Си да гледа влюбено книгата си – истинския ѝ любовник. Погледна я и я видя леко размазано. Наклони глава и се запита дали не е прекалил с алкохола. Ту я виждаше размазано, ту ясно, сякаш гледаше през призма две различни жени: едната – красива, бляскава, жизнена; другата – жалка, изрусена, смачкана, похабена, наранена, груба. И опасна.

– Какво е това?

Бръкна в кошчето и извади тънка папка. Веднага позна, че е портфолио на художник. Беше красиво, грижливо подвързано и отпечатано на луксозна хартия. Сол я отвори и затаи дъх.

От скъпата хартия сякаш грееха бляскави светли картини, които го накараха да трепне. Изобразяваха свят, едновременно прекрасен и наранен. Свят, в който надеждата и състраданието все още съществуваха. Явно такъв го виждаше художникът всеки ден. Както самият Сол навремето бе живял в свят на светлина и надежда.

Картините изглеждаха простички, но в действителност бяха много сложни, с насложени един върху друг образи и цветове. Часове, дори дни бяха необходими, за да се постигне желаният ефект за всяка от тях.

Сол се вгледа в една от картините, която бе точно пред очите му. Могъщо дърво, извисило се в небето, сякаш се стремеше да достигне слънцето. Художникът бе успял някак да създаде усещане за движение, без да е дезориентиращо. Беше се получила красива, внушаваща спокойствие и – най-важното – силно въздействаща картина. Връхчетата на клоните сякаш се разтапяха и изглеждаха замъглени, като че ли дори в увереността и устрема на дървото имаше частица съмнение. Беше блестящо изпълнение.

Всички мисли за Си Си изчезнаха. Сол се катереше по дървото, почти усещаше грапавата кора, както едно време, когато седеше в скута на дядо си и се гушеше в брадясалото му лице. Как бе успял художникът да постигне този ефект?

Не можа да разчете подписа. Прелисти още няколко страници и онова, което видя, озари с усмивка леденото му лице и сгря сърцето му.

Може би някой ден, ако успееше да се откачи от Си Си, щеше да се върне към предишната си работа и пак да прави произведения като тези.

Издиша дълбоко и се освободи от всички мрачни чувства, насъбрани в него.

– Е, харесва ли ти? – попита Си Си и размаха книгата пред него.

1 Патешко филе (фр.). – б. пр.

2 Детска игра, при която всеки кестен се нанизва на връвчица; двамата играчи ги въртят и ги чукат един в друг, като се опитват да избият кестена на противника. – б. пр.

ГЛАВА ВТОРА

Кри бавно облече костюма, като внимаваше да не скъса белия шифон. Коледното представление вече бе започнало. Чуваше как децата от по-долните класове пеят „Там, в люлката“, макар че на нея ѝ звучеше като „Хипопотам в люлката“. За момент се запита дали не е поредната подигравка с нея. Дали не ѝ се присмиваха отново? Преглътна мисълта и продължи да се облича, като леко си тананикаше.

– Кой вдига шум? – прокънтя гласът на мадам Латур, учителката по музика, в претъпканата въодушевена зала. – Кой бучи така?

С бледо лице и нос като човка, мадам надникна зад ъгъла, където Кри се беше скрила, за да се преоблече сама. Четиринайсетгодишното момиче инстинктивно грабна костюма и се опита да закрие полуголото си тяло. Беше невъзможно, разбира се. Тялото ѝ бе твърде обемисто, а шифонът – твърде малко.

– Ти ли беше?

Кри зяпна, онемяла от страх. Майка ѝ я беше предупредила. Беше я предупредила никога да не пее, когато е сред хора.

Сега обаче, подлъгана от безгрижния момент, бе затананикала неволно.

Мадам Латур се вгледа в дебелото момиче и усети, че ѝ се повдига. Тия сланини, тия ужасни дипли плът; бельото, погълнато от плътта. Лицето – вцепенено и опулено. Преподавателят по естествени науки, мосю Драпо, бе изтъкнал веднъж, че Кри е отличничка по неговия предмет. Друг учител обаче веднага вметна, че нали темата на този срок са витамините и минералите, дебеланата сигурно е изяла учебника с кориците. Но поне този път момичето участваше в тържеството, тъй че може би щеше да се изяви, колкото и усилия да ѝ струваше това.

– Хайде, побързай. Скоро е твой ред – каза мадам Латур и се отдалечи, без да чака отговор.

Това бе първото коледно тържество, в което Кри участваше, откакто учеше в Училището за девици на госпожица Едуард. Всяка година, докато другите ученици подготвяха костюмите си, тя измисляше оправдания да не отиде. Никой не се опитваше да я разколебае и с готовност ѝ поверяваха различни задачи – осветлението например, защото според мадам Латур Кри разбирала от технически неща. Тоест от неща, които не са живи. Така всяка година Кри гледаше коледното тържество сама в мрака отзад, докато красивите, бляскави, талантливи момичета представяха с танц и песен притчата за рождественското чудо в светлината, която тя им осигуряваше.