Луиз Пени - Убийствено студена

– Ще дойде – каза Клара.

Питър погледна жена си. Очите ѝ бяха сини и топли, а тъмнокестенявата ѝ коса – вече прошарена, макар че Клара още не бе навършила петдесет. Ханшът и бедрата ѝ започваха да наедряват и тя наскоро спомена, че може би е време отново да се запише в курса по гимнастика на Мадлен. Питър бе достатъчно предпазлив и когато съпругата му го попита дали смята идеята за добра, не отговори.

– Сигурна ли си, че не може и аз да дойда? – попита я, повече от учтивост, отколкото от искрено желание да се набута в онзи подвижен ковчег, колата на Мирна, и да пътува чак до града с нея.

– Разбира се, че не може. Отивам да ти купя подарък за Коледа. Освен това в колата няма да има достатъчно място за трима ни и всички подаръци. Ще се наложи да те оставим в Монреал.

През отворената порта в двора на къщата им влезе миниатюрно возило и от него слезе огромна негърка. За Клара това бе най-забавният момент от цялото пътуване с Мирна – да я гледа как слиза или се набутва в мъничкия автомобил. Беше почти сигурна, че приятелката ѝ е по-голяма от колата. През лятото беше истинска комедия да гледаш как Мирна се намърдва вътре, а роклята ѝ се надипля на кръста. Но тези неудобства само развеселяваха едрата жена. Зимата беше още по-смешно, защото тогава Мирна навличаше яркорозово яке, с което изглеждаше почти двойно по-едра. Веднъж бе обяснила:

– Аз съм от островите, момиче. Не издържам на студа.

– Ти си от остров Монреал – изтъкна Клара.

– Да, вярно е – засмя се негърката. – Обаче от южната част. Обичам зимата. Тя е единственият сезон, когато съм розова. Как мислиш? Минавам ли?

– За какво?

– За бяла.

– А искаш ли?

Мирна погледна най-добрата си приятелка и изведнъж стана сериозна. Усмихна се:

– Не, не. Вече нямам желание. – Изглеждаше горда и дори леко изненадана от отговора си.

Сега, омотана с пъстри шалове и сложила на главата си лилава плетена шапка с оранжев помпон, фалшивата бяла жена с пухено розово яке запречи с тялото си току-що изринатата алея към къщата им.

Скоро щяха да са в Монреал. Пътят не беше много – към час и половина дори в снега. Клара си мислеше с нетърпение за следобедното пазаруване на коледни подаръци, но гвоздеят на това пътуване, на всяко пътуване до Монреал по Коледа, беше тайна. Нейното интимно удоволствие.

Клара Мороу умираше да види коледната витрина на „Огилви“.

Прочутият универсален магазин в центъра на Монреал имаше най-прекрасната коледна украса в света. Още към средата на ноември облепваха огромните му стъкла с черна хартия. Започваше трескавото очакване. Кога ще бъде разкрито празничното чудо? Като малка Клара следеше събитието с по-голямо вълнение, отколкото коледния парад. Когато тръгнеше слух, че в „Огилви“ най-накрая са свалили хартиите, хукваше за града, право към вълшебните витрини.

Спираше на крачка от тях, малко преди да види прекрасната гледка. Затваряше очи и се приготвяше, после пристъпваше напред и ги отваряше. А то се разкриваше пред нея. Нейното село. Мястото, където чувствителното малко момиченце бягаше от всички разочарования и беди в живота. Лете и зиме тя просто затваряше очи и се озоваваше там. При танцуващите мечета и патетата на кънки, при жабоците в старовремски костюми, които ловяха риба от моста. Нощем, когато таласъмът под леглото ѝ пухтеше, ръмжеше и дращеше с нокти, Клара стискаше сините си очички и се пренасяше във вълшебната витрина и селцето, където чудовището не можеше да я намери, защото добрите сили пазеха входа.

По-късно се случи най-прекрасното нещо в живота ѝ. Влюби се в Питър Мороу и се съгласи да отложи за известно време плановете си за превземане на Ню Йорк. Вместо това прие да се премести с мъжа си в любимото му селце южно от Монреал. Беше непознат край за нея, градското момиче, но любовта ѝ към Питър беше толкова голяма, че Клара изобщо не се поколеба.

Когато слезе от раздрънкания фолксваген, двайсет и шест годишната умна и цинична млада жена, току-що завършила Художествената академия, заплака.

Питър я бе завел във вълшебното селце от детството ѝ. Селцето, което бе забравила заради амбициите и важните дела на възрастен човек. Явно коледната витрина на „Огилви“ беше реалност и се наричаше Трите бора. Купиха малка къщичка близо до затревения селски площад и животът им се изпълни с повече магия, отколкото някога се бе осмелявала да мечтае.

Няколко минути след появата на Мирна Клара разкопча ципа на якето си в топлата кола и загледа преминаващия снежен пейзаж отвън. Беше по-особена Коледа по причини, едновременно ужасни и прекрасни. Близката ѝ приятелка и съседка Джейн Нийл бе убита преди малко повече от година и се оказа, че е завещала всичките си пари на Клара. Миналата Коледа тя се чувстваше твърде виновна, за да харчи от тях. Струваше ѝ се, че се възползва от смъртта на Джейн.