Луиз Пени - Убийствено студена

Докато тя говореше, Сол мърдаше устни в синхрон с думите ѝ, сякаш пееше на синбек.

– Си Си Дас – повтаряше той, – ти най-добре от всички знаеш, че когато чакрите се подредят, всичко е бяло. А когато всичко е бяло, всичко е наред.

Сол се запита дали не е объркала някой индийски мистик с проповедник на Ку-клукс-клан. Каква ирония, ако беше така.

– „Трябва да се върнеш в света, казваше ми той. Не е правилно да те задържам повече тук. Трябва да основеш компания и да я наречеш Бъди спокоен .“ Така и направих. Затова написах тази книга. За да разширявам духовния свят. Хората трябва да знаят. Те адски грешат с всички тия роящи се секти, които само ги използват. Трябва да ги просветя в ли-биен.

– Нещо не разбрах – обади се Сол, като се наслаждаваше на гнева, който винаги причиняваше тази реплика. Си Си беше адски предсказуема. Много мразеше, когато някой намекваше, че идеите ѝ са объркани. – Рамен Дас ли ти каза за ли-биен?

– Не, кретен такъв! Рамен Дас беше в Индия. Ли-биен е древна източна философия, която се предава в моя род.

– Нима си от род на древни китайски философи?

След като така и така скоро щеше да бъде изритан, не пречеше да я подразни още малко. Пък и щеше да бъде забавно да разказва историята след това. За оживяване на поредния скучен разговор. Щеше да направи Си Си за смях.

Тя цъкна с език и изпухтя:

– Знаеш, че родът ми е от Франция. Страната има дълга и благородна колониална история в Далечния изток.

– О, да. Виетнам.

– Именно. Като потомствени дипломати предците ми са донесли у дома някои от древните духовни учения, включително ли-биен. Вече съм ти разказвала всичко това. Къде си слушал? Освен това е описано в книгата. Не я ли прочете?

Замери го с нея и Сол се дръпна, но книгата се удари в ръката му.

– Разбира се, че четох проклетата ти книга! Прочел съм всичко... в нея. – Наложи си да не нарече четивото „чувал с лайна“, каквото си беше. – Знам историята. Майка ти изрисувала топката на ли-биен и сега това е единственото, което имаш от нея.

– Не само от нея, глупако. От цялото ми семейство – изсъска Си Си.

Искаше да я ядоса, но не подозираше какво освобождава. Изведнъж тя се изправи и засенчи слънцето, засенчи цялата светлина. Сол се почувства като беззащитно пеленаче пред нея. Сви се, прегърби се, разтрепери се. Вътрешно, разбира се. Иначе пред нея стоеше решителен зрял мъж и я гледаше. Чудеше се какви обстоятелства са създали това чудовище.

На Си Си ѝ идеше да откъсне ръцете му. Да изтръгне очите му, да смъкне плътта от костите му. Чувстваше, че в гърдите ѝ нараства сила, която напира да избухне като раждаща се звезда. Стисна ръце и си представи как усеща пулса му, докато го души за врата. Можеше да го направи. Той се мислеше за по-едър и силен, но тя бе в състояние да го удуши с голи ръце. И имаше усещането, че нищо не може да я спре.

* * *

След като обядваха поширана сьомга и gigot d’agneau 5 , Клара и Мирна тръгнаха на коледни покупки. Преди да се разделят обаче, Клара се поинтересува къде може да намери „Зигфрид Сасун“.

– Книги ли ще купуваш? – попита Мирна.

– Не, разбира се. Искам да си направя косата.

Клара си каза, че Мирна явно наистина е изгубила връзка с града.

– При Зигфрид Сасун 6ли?

– Не при него лично , но при някой в салона му.

– Или в полка му. Доколкото знам, там е адът, където хората похабяват младостта си.

Клара беше виждала реклами на веригата фризьорски салони „Сасун“ и макар че описанието на Мирна бе твърде крайно, може би не беше далеч от истината, ако съдеше по нацупените жени на снимките.

Няколко часа по-късно, докато с мъка влачеше претъпканите с подаръци торби по улица „Сент Катрин“, Клара бе много изтощена, но и щастлива. Пазаруването беше минало блестящо. Купила бе идеалния подарък за Питър и разни по-дребни неща за близки и приятели. Мирна беше права. Джейн щеше да се радва, ако я видеше да харчи парите ѝ. Оказа се права и за Сасун впрочем, въпреки неясните намеци.

– Чорапогащи? „Хършис“? – Клара чу познат мелодичен глас зад гърба си.

– Точно за теб си мислех, предателко! Остави ме да обикалям улиците на Монреал и да разпитвам за Зигфрид Сасун.

Мирна се бе подпряла на стената на банка и се тресеше от смях.

– Не знам дали да се ядосвам, или да се радвам, че никой не разбра, че очаквам мъртъв поет от Първата световна война да ми направи фризура. Защо не ми каза, че салонът се казва „Видал Сасун“, а не „Зигфрид“?

Сега и Клара не издържа; остави торбите на заснежения тротоар и също прихна да се смее.