Луиз Пени - Убийствено студена

– Изглежда чудесно – увери я Мирна, когато най-сетне се успокои и огледа косата на приятелката си.

– С шапка съм, глупачке! – смъмри я Клара, нахлупи плетената шапка над ушите си и двете отново се разсмяха.

Трудно беше да не се поддадеш на веселата атмосфера. Беше двайсет и втори декември и малко преди четири следобед слънцето бе залязло. Сега улиците на Монреал, както винаги очарователни, грееха от коледни светлини. По цялата улица „Сент Катрин“ искряха украси, преспите блестяха. Колите едва пъплеха, хванати в капана на вечерното задръстване; пешеходците бързаха по заснежените тротоари, като спираха от време на време да погледат ярките витрини.

Целта им бе точно пред тях. „Огилви“. И витрината. Дори от половин пресечка Клара видя сиянието ѝ и магията, отразена в лицата на децата, които се бяха събрали да я зяпат. Студът сякаш изведнъж изчезна; тълпата, която допреди миг се буташе в тях, вече я нямаше. Дори Мирна като че ли остана назад, когато Клара доближи витрината. Ето я. Мелница в гората.

– Ще те чакам вътре – прошепна Мирна, но приятелката ѝ вече не беше там.

Клара се бе пренесла във витрината. Беше преминала през омаяните деца отпред, покрай купчината мръсни дрехи на тротоара, и бе влязла направо в идиличната коледна сцена. Вече вървеше по каменното мостче към Баба Меца в дървената къщичка.

– Дайте някоя стотинка, моля! L’argent, s’il vous plaît!

Противният звук нахлу в света на Клара.

– Ох, гадост! Мамо! – изплака дете.

Клара отмести очи от витрината и погледна надолу. „Купчината дрехи“ бе повърнала и стомашното съдържание бавно се стичаше по покритото с мръсотия одеяло, с което бе увит просякът. Или просякинята. Клара не знаеше и не я интересуваше. Ядоса се, че след като е чакала цяла година, цяла седмица, цял ден за този момент, някаква улична отрепка бе омърсила цялото преживяване. Децата се разпищяха и вълшебството изчезна.

Клара се дръпна от витрината и се огледа за Мирна. Сигурно вече беше влязла и участваше в голямото събитие. Витрината не беше единственото, което ги доведе в „Огилви“ днес. Тяхна добра приятелка от Трите бора, Рут Зардо, представяше най-новата си книга в книжарницата в сутерена.

Обикновено след представянето им тънките книжки със стихотворения на Рут се предлагаха на равнодушните към поезията ѝ клиенти в бистрото на Трите бора. Но неотдавна се случи нещо удивително. Възрастната побеляла поетеса от затънтеното им селце спечели Наградата на губернатора. Което изненада всички. Не защото Рут не го заслужаваше – Клара знаеше, че стиховете ѝ са невероятни.

Кой нарани те толкова немилостиво,

та всеки флирт посрещаш като облак черен?

Не винаги те помня аз такава.

Напротив, Рут Зардо напълно заслужаваше наградата. Удивителното бе, че някой я беше забелязал.

„Дали ще се случи и с моите картини? – запита се Клара, докато влизаше през въртящата се врата в ухаещото на парфюм тихо фоайе на „Огилви“. – Дали и аз ще имам късмет някой да ме открие?“ Най-накрая бе събрала кураж да даде творбите си на новата съседка, Си Си дьо Поатие, след като дочу да разправя в бистрото за близкия си приятел Дени Фортен.

Да бъдеш изложен в галерия „Фортен“ в монреалския квартал „Отремон“, бе билет за успеха. Дени Фортен избираше само най-добрите, най-актуалните, най-задълбочените и дръзки творци. И имаше връзки по целия свят. Дори – смееше ли да помисли? – в Музея на съвременното изкуство в Ню Йорк. О, какъв фурор!

Клара си представи как прави свой вернисаж в галерия „Фортен“. Бляскава и духовита, център на вниманието, заобиколена от по-посредствени художници и водещи критици, които попиват жадно и най-незначителните ѝ думи. Питър щеше да стои малко встрани от кръга почитатели и да я гледа с лека усмивка. Щеше адски да се гордее с нея и най-сетне да я признае като творец.

* * *

Кри седеше на заснежените стълби на Училището за девици на госпожица Едуард. Беше тъмно. И вън, и вътре в душата ѝ. Гледаше втренчено напред, без да вижда, и снегът бавно се трупаше по шапката и раменете ѝ. Отстрани, натикан в чанта, беше костюмът ѝ на снежинка. Там бе набутала и ученическия си бележник.

Пълен с отлични оценки.

Учителите цъкаха с език, клатеха глава и се тюхкаха, че такъв мозък е похабен за повредено същество като нея. „Крещяща несправедливост“, казал бе един от тях и всички се засмяха на остроумната забележка. Всички освен Кри, която точно тогава минаваше край тях случайно.