Луиз Пени - Убийствено студена

За момент обаче момичето се поколеба и погледна топката в ръцете си. Беше топла и искреше. Имаше нарисувана обикновена картинка. Три високи бора, събрани един до друг като семейство. Увисналите им клони бяха покрити със сняг. Отдолу с почерка на майка ѝ бе написано: Noël . Коледа.

Си Си се наведе над топката и сякаш се потопи в нейното спокойствие и светлина. Но явно се бе улисала твърде дълго. Силно думкане по вратата я изтръгна от спокойната сцена с трите бора и я върна към ужаса в стаята.

– Какво става там? Отворете веднага! – заповяда мъжки глас от другата страна на вратата.

Си Си отвори, но това бе последният път, в който допускаше някого някъде.

* * *

Кри стигна до „Риц“ и спря да погледа лъскавия хотел. Пиколото се престори, че не я вижда, и не я покани да влезе. Момичето продължи по улицата, като влачеше измокрените си от киша обувки. Вълнените ръкавици, натежали от заледения сняг, висяха вяло от ръцете ѝ.

Не я интересуваше какво става наоколо. Продължи да се мъкне по тъмните снежни задръстени улици. Хората се блъскаха в нея и я гледаха с отвращение, сякаш дебелите деца като нея бяха изяли чувствата си и не изпитваха нищо.

Краката ѝ премръзнаха. Беше излязла без подходящи зимни обувки и когато баща ѝ с половин уста намекна, че може би трябва да обуе нещо по-топло, тя не го удостои с внимание.

Пренебрегна го, както правеше майка ѝ. Както правеше целият свят.

Кри спря пред магазина „Монд дьо ла мюзик“. Имаше плакат на Бритни Спиърс, която танцуваше на зноен многолюден плаж заедно с куп усмихнати беквокалисти.

Задържа се дълго пред витрината. Вече не усещаше краката и ръцете си. Нищо не усещаше.

* * *

– Моля? – обади се Клара.

– Да го духа папата – повтори Кай, като изрече ясно всяка дума.

Мама Би се престори, че не е чула, а Емили застана малко по-близо до приятелката си, сякаш очакваше Кай всеки момент да припадне.

– Вече съм на деветдесет и две и знам всичко – продължи Кай. – С изключение на едно нещо.

Отново настъпи мълчание. Но любопитството измести смущението. Кай, обикновено мълчалива и дръпната, бе решила да говори. Приятелите ѝ се скупчиха по-близо.

– През Първата световна война баща ми беше в Експедиционния отряд.

Това бе последното, което очакваха да чуят от нея. С тих глас и спокойно изражение старицата разсеяно обхождаше с поглед рафтовете с книги. Кай се беше пренесла назад във времето – нещо, което Мама Би твърдеше, че постига чрез левитация, но не и чак до такава степен.

– Бяха събрали цяла дивизия само от католици, главно ирландци като тате... и квебекчани, разбира се. Той никога не говореше за войната. Никой от тях не говореше. И аз никога не съм питала. Представяте ли си? Дали е искал да го попитам, как мислите? – Кай погледна Ем, но тя мълчеше. – Само едно нещо ни е казвал за войната.

Старицата замълча. Огледа се, видя пухкавата си плетена шапка, протегна ръка и си я сложи. Погледна Ем с очакване. Всички бяха затаили дъх. Гледаха я втренчено, чакаха да чуят по-нататък.

– За бога, жено, какво ви е казвал? – изхриптя Рут.

– А, да. – Кай като че ли едва сега ги забеляза. – Тате. Край река Сома. Под командването на Ролинсън, сещате се, оня глупак. Това поне разбрах за него. Тате бил затънал до уши в кал и лайна, конски и човешки. Храната им била пълна с червеи. Кожата му се разлагала цялата в язви. Косата и зъбите му падали. Отдавна били престанали да се бият за краля и родината. Биели се единствено един за друг. Тате обичаше приятелите си.

Кай погледна Ем, после Мама.

– Имало заповед да се строят и да сложат щиковете.

Всички се наклониха още малко към нея.

– Предишната вълна млади момчета били тръгнали преди малко повече от минута и вече били покосени. Чували се писъци, виждали се сгърчените крайници на онези, които били паднали обратно в окопите. Бил техен ред – на тате и бойните му другари. Чакали заповед. Той знаел, че ще умрат. Знаел, че има само няколко мига живот. Знаел, че му остава да каже само едно последно нещо. И знаете ли какво закрещели момчетата, когато изскочили от окопите?

Всички бяха замрели и чакаха да чуят.

– Прекръстили се и закрещели: „Да го духа папата!“

Приятелите ѝ се дръпнаха назад едновременно, сякаш бяха оскърбени от думите, от сцената. Кай се обърна към Клара, вгледа се в лицето ѝ със сълзливите си сини очи и попита:

– Защо?

Клара се почуди защо Кай очаква точно тя да знае отговора. Не го знаеше. И прояви достатъчно разум, за да не каже нищо. Кай отпусна глава, сякаш изведнъж тя ѝ натежа твърде много.