Луиз Пени - Убийствено студена

– Откъде може да познава картините ти? – не се стърпя и попита след малко Мирна.

– Ти как мислиш?

Художничката искрено се интересуваше от мнението на Мирна. И двете знаеха какво смята самата Клара по въпроса.

Мирна се замисли за момент и взе една книга. Винаги мислеше по-добре, когато държеше книга в ръце. Но дори така не ѝ хрумна нищо.

– Не знам.

– Не знаеш ли? – усмихна се Клара.

– И ти не знаеш. Иска ти се да вярваш, че е бил бог. Но хората се заблуждават и за много по-маловажни неща.

– Но не за дълго. – Клара погледна приятелката си в очи. – На мое място ти какво би си помислила? Че Си Си е права и картините ми са пълен боклук или че просякинята е бог и творбите ми са шедьоври?

– Или може да престанеш да се интересуваш какво мислят другите и да решиш сама.

– Опитах се – засмя се Клара. – В два следобед картините ми са гениални; в два през нощта са помия. – Наведе се напред, докато почти докосна с ръце тези на Мирна. Вгледа се в топлите очи на приятелката си и каза много тихо: – Вярвам, че срещнах бог.

Мирна се усмихна, но не снизходително. Ако знаеше нещо със сигурност, то бе колко малко знае всъщност.

– Това книгата на Рут ли е? – попита Клара, като вдигна екземпляр от „Аз съм ДОБРЕ“. – Може ли да я купя?

– Нали я купи вчера? И двете я купихме. Дори си взехме автограф. Знаеш ли, стори ми се, че видях Рут да подписва и няколко книги от Одън 11.

– Моята се изгуби някъде. Ще взема тази и ако Рут сложи автограф на някоя от Антъни Хехт 12, ще купя и нея.

Клара отвори книгата и прочете случаен стих:

Всички деца тъгуват,

но мъката си само някои забравят.

Радвай се на туй, което имаш.

Но най-добре нова шапка си купи.

Купи си дрехи или куче.

Иди да танцуваш и забрави.

– Как ги съчинява тая Рут? Кълна се, прилича просто на стара пияница.

– Същото си мислеше и за бог – напомни Мирна.

– Чуй това:

Какво да забравиш?

Тъгата, мрака и всичко,

което са ти сторили, когато

от пикника се върна в онзи ден

и вътре влезе от слънце зачервена,

с устни сладки като захар,

с нова рокличка с панделка

и петно от сладолед.

И каза си, когато в банята сама остана:

„Не съм аз любимото дете“.

Мирна погледна през прозореца и се запита дали тяхното спокойствие, толкова крехко и скъпоценно, няма скоро да бъде разбито на пух и прах. Откакто Си Си дьо Поатие бе дошла в селото, над малката им общност се събираха облаци. Тази жена донесе нещо нечисто в Трите бора, и то точно по Коледа.

10 Джеймс Хенри Лей Хънт (1784–1859) – английски критик, поет и писател. – б. р.

11 Уистън Хю Одън (1907–1973) – англо-американски поет, считан за един от най-великите поети на XX век. – б. р.

12 Антъни Евън Хехт (1923–2004) – американски поет. – б. р.

ГЛАВА ШЕСТА

Дните точно преди Коледа бяха трескави и специални. Клара обичаше този сезон. Обичаше всичко в него – от наивните реклами до пищния парад на Père Noël 13 в Сан Реми, спонсориран от „Канейдиан тайър“, и пеенето на коледни песни, организирано от Габри. Коледарите обикаляха къщите в заснеженото селце и като изпускаха облачета пара, примесена със снежинки, огласяха нощта със стари мелодии и смях. Хората ги канеха у дома и коледарите се събираха в хола, наобиколили елхата и пианото, а после пееха, пиеха яйчено бренди и хапваха маслени сладки, пушена сьомга, кифли и всевъзможни други вкусотии, приготвени в празничните пещи. Посещаваха всяка къща в Трите бора в рамките на няколко вечери. Освен една. По мълчаливо съгласие винаги пропускаха мрачната постройка на върха на хълма. Имението „Хадли“.

Габри, снабден със старовремско наметало и цилиндър, водеше шествието. Имаше хубав глас, но мечтаеше за нещо, което не можеше да има. Всяка година Рут Зардо влизаше в бистрото, костюмирана като Дядо Коледа. Избираха нея, злорадстваше Габри, защото не ѝ се налагаше да слага изкуствена брада. Всяка година той сядаше в скута ѝ и я молеше да получи като подарък глас на детски сопран. И всяка година Дядо Коледа заплашваше да го ритне в коледните топки.

Всяка Коледа мосю и мадам Вашон слагаха старата crèche 14 на моравата пред дома си. Около новородения Исус, който лежеше във ваничка с крачка, подреждаха трима влъхви и пластмасови домашни животни, които постепенно изчезваха под снега и се появяваха отново непроменени напролет като още едно чудо, макар че не всеки жител на селото смяташе така.