Луиз Пени - Убийствено студена

– Време е да си тръгваме, мила. Сигурно си уморена – каза Ем и хвана с тънките си пръсти ръката на Кай.

Мама Би я улови за другата ръка и трите старици бавно излязоха от книжарницата. Обратно към дома в Трите бора.

– Време е и ние да тръгваме. – Мирна се обърна към Рут: – Искаш ли да те закарам?

– Не, ще остана до края на потъващия кораб. Вие, плъхове, тръгвайте и не се чувствайте виновни. Просто ме оставете.

– Света Рут сред варварите – пошегува се Габри.

– Мадоната на вечната поезия – добави Оливие. – Ние оставаме с теб.

– Имало едно време жена на име Рут – зарецитира Габри.

– Която обичала да си похапва свински бут – продължи в рима Оливие.

– Хайде, да тръгваме – подкани Мирна и повлече приятелката си към изхода, макар че на Клара ѝ стана любопитно каква рима ще измислят двамата веселяци за „бут“. Шут? Скорбут? Май да си поет щеше да се окаже по-трудно, отколкото изглежда.

– Имам да свърша още нещо набързо. Идвам след минутка.

– Ще взема колата и ще те чакам вън.

Мирна тръгна. Клара отиде в малкото кафене на „Огилви“. Купи сандвич и коледни сладки. Взе и едно голямо кафе и се отправи към ескалатора.

Стана ѝ жал за бездомника, когото за малко не настъпи пред витрината. Подозираше тайно, че ако бог слезе на земята, ще се яви в образа на просяк. Ами ако това беше той? Или тя? Какъвто и да беше полът му. Ако това беше бог, Клара имаше дълбокото, почти духовно усещане, че е прегрешила. Когато се качи на ескалатора и пое нагоре към партера, видя познато лице. Си Си дьо Поатие. И беше сигурна, че Си Си също я видя.

* * *

Си Си дьо Поатие стисна гумения парапет на ескалатора и се втренчи в жената, която се качваше от сутерена. Клара Мороу. Тази самодоволна ухилена селянка. Жената, която винаги бе обградена от приятели или бе в компанията на онзи свой красив съпруг, когото показваше на околните като изрод от цирка, сякаш се фукаше, че е завъртяла главата на мъж от известната монреалска фамилия Мороу. Докато Клара я приближаваше с открито щастливо лице, в гърдите на Си Си се надигна ярост.

Стисна още по-силно парапета, като полагаше всички усилия да не прескочи лъскавата метална преграда и да се нахвърли върху другата жена. Събра гнева си на топка като гюле и ако можеше да превърне гърдите си в топ, щеше да го изстреля срещу Клара. Вместо това стори следващото най-добро нещо. Обърна се към мъжа до себе си и каза:

– Значи какво, Дени? Мислиш, че картините на Клара са аматьорски и банални? Колко жалко, че си пропилява времето в рисуване.

Когато се разминаха с нея, Си Си с удоволствие видя как Клара сбърчи самодоволното си арогантно грозно личице. Пряко попадение. Погледна смаяния непознат до себе си и се усмихна. Не ѝ дремеше дали ще я помисли за луда.

Клара слезе от ескалатора като замаяна. Подът сякаш пропадаше под нея, стените се отдалечаваха. „Дишай. Дишай“ – заповяда си, уплашена, че може така да си умре. Сразена с думи. Убита от Си Си. Толкова небрежна, толкова безмилостна. Мъжът до Си Си не приличаше на Фортен, но пък Клара го беше виждала само на снимки.

Аматьорски и банални.

Болката и сълзите дойдоха внезапно. Клара застана насред „Огилви“ – мястото, в което цял живот бе копняла да влезе, и заплака. Тресеше се от хлипове. Отпусна скъпоценните подаръци на мраморния под и остави до тях сандвича, сладките и кафето. Движенията ѝ бяха внимателни като на дете, което поставя до елхата лакомства за Дядо Коледа. После коленичи и принесе и себе си в жертва – мъничко кълбо от болка.

Аматьорски и банални. Всичките ѝ подозрения, всичките ѝ страхове бяха реални. Гласът, който ѝ шепнеше в мрака, докато Питър спеше, все пак не я бе излъгал.

Изкуството ѝ беше боклук.

Хората минаваха край нея и никой не се спираше да ѝ помогне. Точно както, даде си сметка, самата тя не бе спряла да помогне на бездомника отвън. Клара бавно се овладя, вдигна торбите и излезе през въртящата се врата.

Беше тъмно и студено навън, вятърът и снегът се бяха усилили и смразиха затоплената ѝ кожа. Клара спря, докато очите ѝ свикнат с мрака.

Там, под витрината, все още свит на земята, седеше клошарят.

Тя се приближи. Забеляза, че повръщаното вече не капе, а е замръзнало. Когато пристъпи по-близо, осъзна, че просякът е жена. Видя рошава прошарена коса и хилави ръце, с които жената притискаше мръсното одеяло към коленете си. Клара се наведе и вдиша. Глътка въздух бе достатъчна, за да ѝ се доповръща. Инстинктивно се дръпна, но пак се наведе. Сложи торбите на земята и остави храната до старицата.