Луиз Пени - Убийствено студена

Лицето ѝ обаче беше красиво. Клара бе виждала това дете и преди, но само отдалеч и винаги с намръщена, нещастна физиономия. Сега обаче момичето гледаше нагоре към искрящите лампички и лицето му излъчваше истинско блаженство.

– Сал една...

Прекрасният глас на Кри се изви покрай украсените с лампички греди, промъкна се под вратата на старата църква и затанцува със сипещите се леко снежинки около паркираните вън коли и оголелите кленове. Думите на коледната песничка се понесоха над замръзналото езерце, зашумоляха в елхите и посетиха всеки дом в селцето.

След службата свещеникът побърза да тръгне към Клегхорн Холт, понеже вече закъсняваше за тамошното празненство.

– Joyeux Noël 16 – каза Питър на Габри, когато всички се събраха на стълбите пред църквата, преди да тръгнат към къщата на Емили в другия край на селото. – Каква прекрасна нощ.

– И каква прекрасна служба – добави Клара, като се приближи до мъжа си. – Можеш ли да повярваш какъв глас извади това дете?

– Да, не е зле – призна Габри.

– Не е зле ли? – Мама Би се дотътри при тях с Кай, увиснала като маншон на едната ѝ ръка, и Емили, която я подкрепяше от другата страна. – Беше невероятна! Никога не съм чувала такъв глас. А ти?

– Трябва да пия нещо – заяви Кай. – Кога тръгваме?

– Веднага – увери я Ем.

– Оливие ще донесе храната от бистрото – съобщи Габри. – Направили сме поширана сьомга.

– Ще ме вземеш ли за своя жена? – попита го Мирна.

– Сигурно питаш това всяко момиче, което готви добре.

– Ти си първото – засмя се Мирна.

Но изведнъж смехът ѝ секна.

– Глупачка такава! – чу се съскащ глас от другия край на църквата. Всички се вцепениха, смаяни от думите, прерязали сякаш с нож студения нощен въздух. – Всички те зяпаха. Станах за срам!

Гласът беше на Си Си. Църквата имаше странична врата, от която по кратка пътека се стигаше до улица „Мулен“ и имението „Хадли“. Си Си явно беше там, скрита в сянката на църквата.

– Всички ти се присмиваха. Дълбооок, хрупкав и мееек – изпя подигравателно Си Си с фалшив писклив глас. – А тези дрехи?! Луда ли си? Май нещо ти хлопа!

– Стига, Си Си – намеси се мъжки глас, толкова жалък и тих, че едва се чу.

– Ето, това е дъщеря ти! Погледни я. Тлъста, грозна повлекана. Като теб. Луда ли си, Кри? А? Кажи де!

Всички бяха застинали неподвижно, сякаш се криеха от чудовище. Молеха се: „О, боже, нека някой да я спре. Някой друг, а не аз“.

– И защо отвори коледния си подарък, егоистка такава?

– Ама нали каза, че аз...

– Аз, аз, аз. Само това чувам от теб. Едно „благодаря“ не си ми казала!

– Благодаря за бонбоните, мамо – прошепна момичето смирено.

– Късно е. Не се брои, щом се е наложило да ти напомням.

Последните думи едва се чуха. Си Си се отдалечи с остро чаткане – обувките ѝ тракаха по настилката като животински нокти.

Всички стояха онемели. Застанал до Клара, Габри си затананика тихо и бавно, едва доловимо, думите на стара песничка: „Тъжен, плачещ, кървящ, умиращ. Затворен в гроб студен“.

Бяха се разминали с гнева на чудовището. Вместо тях то бе погълнало уплашено малко дете.

13 Дядо Коледа (фр). – б. пр.

14 Бебешка люлка (фр.). – б. пр.

15 Уилям Бътлър Йейтс (1865–1939) – изтъкнат ирландски поет, основна фигура в европейската литература на ХХ век. – б. р.

16 Весела Коледа (фр.). – б. пр.

ГЛАВА СЕДМА

– Joyeux Noël, tout le monde 17 – с грейнало лице поздрави Ем гостите си, когато отвори вратата няколко минути по-късно.

Хенри, едногодишната ѝ овчарка, изскочи навън и заподскача покрай тях, преди да бъде подкупен с парче коледен сладкиш, за да се прибере в къщата. Веселата суматоха помогна да се отърсят от неловкото усещане след избухването на Си Си. Като че ли цялото село се струпа едновременно пред стълбището на широката веранда; докато се качваха, хората изтръскваха снега от шапките и палтата си.

Къщата на Емили бе голяма стара дървена постройка, разположена от другата страна на селския площад, точно срещу дома на семейство Мороу. Оливие спря до верандата, като внимаваше да не обърне тавата с поширана сьомга.

Когато се приближаваше до къщата на Ем, особено нощем, Оливие винаги се чувстваше като омагьосан. Имаше усещането, че е попаднал в приказка – от онези, които като малък четеше с фенерче под одеялото, пълни с отрупани с рози хижи и каменни мостчета, с бумтящи огнища и щастливи влюбени, хванати за ръце. Баща му беше спокоен, защото си мислеше, че синът му разглежда „Плейбой“, но Оливие правеше нещо далеч по-приятно и опасно: мечтаеше един ден да създаде собствен приказен свят с феи и елфи. И поне отчасти бе успял. Самият той стана фея 18. А погледнеше ли къщата на Ем, озарена с жълтеникава светлина, знаеше, че е попаднал точно в книжката, с която се успокояваше като дете, когато светът му се стореше прекалено студен, жесток и несправедлив.