Луиз Пени - Убийствено студена

Гамаш го погледна изненадано.

– Проверих го – обясни по-младият детектив.

– Не, „намасте“ го знам. Друго е.

Гамаш погледна колегата си:

– Ескимоските ботуши. Емили Лонпре не пише за тях в писмото си. Не знаеше за тях, докато не ѝ казах. Дори тогава не разбра колко важна роля са изиграли. – След тези думи влезе в стаята на Беатрис Майер.

Бовоар остана сам пред вратата. Какво ли искаше да каже началникът му?

Изведнъж му се проясни. Като ескимосите Трите грации се бяха опитали да се самоубият, за да спасят другиго. Да спасят истинския убиец.

Те не бяха убили Си Си. Някой друг го беше сторил.

От стаята чу гласа на Беатрис Майер:

– Да го духа папата!

* * *

Бовоар паркира пред къщата. За пореден път. Когато натисна спирачките, колата поднесе, сякаш не искаше да спира там.

Имението „Хадли“ беше тъмно, алеята пред входната врата – непочистена и без следи от обувки. Цял ден никой не беше влизал или излизал.

– Да повикам ли подкрепление?

– Не. Едва ли ще се изненада, че ни вижда. Дори мисля, че ще изпита облекчение.

– Все още не мога да разбера защо Си Си се е омъжила за него – измърмори Бовоар, като гледаше затворената врата.

– Заради името му – каза Гамаш. – Никол ми откри отговора.

– Как така?

– Е, не пряко. Просто ми разказа, че е влязла в горящата къща да спасява Сол Петров заради името му. Сол. Имала чичо, който се казвал така. Той е олицетворение на колективното чувство за вина в семейството заради техни роднини, избити в Чехословакия. Включително чичо ѝ Сол. Било е инстинктивна реакция. Неосмислена.

– Нищо от това, което прави тя, не е смислено.

Гамаш спря и се обърна към Бовоар:

– Всичко има смисъл. Не я подценявай, Жан Ги. – Задържа малко по-дълго от обичайното поглед върху лицето на по-младия мъж, после продължи разказа си: – Целият този случай е свързан с вярата и със силата на думите. Си Си дьо Поатие се е омъжила за единствения мъж, за когото е можела. За друга кралска особа. Любимият син на Елеонор Аквитанска е бил Ричард Лъвското сърце. Или на френски Ришар Кьор дьо Лион. Ришар Лион.

– Била е привлечена от името, а не от човека?

– Често се случва. Ако харесваш човек, който се казва Роджър, изведнъж всички с името Роджър ти стават симпатични.

Бовоар изсумтя. Не си спомняше да е имал симпатии към никого.

– Обратното също е вярно – продължи Гамаш. – Ако мразиш някой Джордж, има голяма вероятност да не харесаш друг човек, който се казва така. На мен също ми се е случвало. Не го оправдавам, но става. Един от най-добрите ми приятели е комисар Бребьоф. Всеки път, когато срещна някой Мишел, се сещам за него, така че на момента харесвам новия си познат.

– Вие харесвате на момента всеки, с когото се запознаете. Това не се брои. Дайте ми отрицателен пример.

– Добре. Сюзан. В началното училище имаше една Сюзан, която ме тормозеше.

– О, тормозела ви е? – повтори Бовоар, като едва сдържа смеха си.

– Да, много.

– И какво ви направи? Наръга ви с нож?

– Наричаше ме с обидни имена. В продължение на четири години. Преследваше ме в коридорите, през арките на годините, в лабиринта на собствения ми ум.

– Това последното не е ваша мисъл, нали? – обвини го Бовоар.

– Не, за съжаление. „Хрътката на рая“ 88. И може би наистина беше такава. Тя ме научи, че думите могат да нараняват и да убиват. А понякога и да лекуват.

Стигнаха до вратата, позвъниха и тя се отвори.

– Мосю Лион – каза Бовоар, като прекрачи прага. – Трябва да поговорим.

* * *

Гамаш коленичи до Кри. Тесен лилав бански костюм се впиваше в ръцете и краката ѝ.

– Кой ще се грижи за нея? – попита Лион. – Ще бъде ли добре без мен.

Бовоар едва не го попита какво го интересува. Да погледне какво ѝ е причинил животът с него. Със сигурност всичко друго щеше да е по-добре. Но видя лицето на Лион – примирено, уплашено и съкрушено – и замълча.

– Не се тревожете – каза Гамаш и бавно се изправи. – Има кой да се погрижи за нея.

– Трябваше да спра Си Си по-рано. Не биваше да допускам да се стига дотук. От самото раждане на Кри Си Си я мразеше. На няколко пъти исках да говоря с нея. – Лион погледна Гамаш с умолително изражение на лице. – Но не можех.

Тримата погледнаха момичето, седнало в леглото сред празни опаковки от бонбони, сякаш е имало шоколадова буря. „Тя е крайната спирка – помисли си Гамаш, – бунището на страховете и фантазиите на майката и бабата. Ето какво са създали. Чудовището на Франкенщайн. Сглобено от техните ужаси.“