Луиз Пени - Убийствено студена

Сградата потрепери.

– Mon Dieu! – възкликна Оливие. – Навън яко духа. Снощи по новините казаха, че ще натрупа петдесет сантиметра.

– Колко е часът? – попита Гамаш, като се опита да види часовника си на светлината на газена лампа.

– Шест без десет.

Гамаш събуди колегите си и закусиха така, както сигурно са го правили гостите в стария хан навремето. На светлината на огъня. С препечени мъфини, конфитюр и café au lait .

– Габри включи фурната и кафемашината в генератора – обясни Оливие. – Не можем да запалим лампите, но имаме всички други удобства.

Когато стана време Гамаш и хората му да си проправят път към щаба, токът дойде, но осветлението постоянно премигваше. Снегът се спускаше с бясна скорост от небето и ги шибаше странично. Наклонени срещу вятъра и с наведени глави, полицаите едва се ориентираха по краткия познат път. Снегът се забиваше в тях, навираше се в ръкавите им, в яките им, в ушите им, във всяка пролука на дрехите, сякаш търсеше гола кожа. И я намираше.

В щаба всички свалиха шаловете си, изтръскаха снега от шапките и изтропаха по няколко пъти, за да почистят поне малко обувките си.

Лакост беше блокирана в Монреал и щеше да остане в главното управление. Бовоар прекара цялата сутрин в разговори по телефона и най-накрая намери аптека в Ковънсвил, където са регистрирали продажба на ниацин през последните няколко седмици. Реши да тръгне натам, въпреки че в снега пътищата бяха почти непроходими.

– Няма страшно – заяви, вдъхновен от мисълта, че са на път да разплетат случая.

Тръгна смело. Героят, ловецът, който предизвиква обстоятелствата и посреща трудностите, готов да се пребори с най-страшната виелица. Беше невероятен!

Излезе и затъна до колене в пресния сняг. Добра се до колата и прекара следващия половин час в разриване. Снегът беше пръхкав и лек и събуди у Жан Ги спомени за снежните бури, които толкова чакаха като деца, защото не трябваше да ходят на училище.

Виелицата не отказа местните жители да излизат и някои сновяха насам-натам по задачи със снегоходки или ски за бягане. Бяха едва различими силуети в сипещия се сняг. Колата на Бовоар бе единствената на пътя.

След около час Лемио отиде при Гамаш.

– Господин главен инспектор, намерих това под вратата. – Държеше плик, дълъг, дебел и мокър от топящия се сняг.

– Видя ли кой го донесе?

Гамаш погледна Никол, а тя само сви рамене и се върна на компютъра си.

– Не. В тази виелица всеки може да се е приближил, без да го видим.

– Да, явно така е станало.

На плика с равен и изящен почерк пишеше: „Главен инспектор Арман Гамаш, Sûreté du Québеc “. Със свито сърце Гамаш го скъса. Хвърли бърз поглед на двата листа, скочи на крака, пресече стаята, навлече палтото си и още преди да го е закопчал, излезе на жестокия студ.

– Мога ли да помогна? – извика Лемио след него.

– Облечи си палтото. Никол, ти също! Помогнете ми да разринем колата ми.

Никол го погледна мрачно (вече не си правеше труд да крие чувствата си), но се подчини. С много усилия тримата изкопаха волвото за няколко минути, макар че снегът продължаваше да трупа.

– Достатъчно. – Главният инспектор отвори рязко вратата и хвърли вътре лопатата и стъргалката. Лемио и Никол изтичаха от другата страна, като се състезаваха кой пръв ще стигне до предната врата. – Вие оставате! – извика Гамаш, миг преди да затръшне своята и да даде газ.

Гумите забуксуваха. Автомобилът потегли рязко. В огледалото инспекторът видя Лемио все още наведен, след като го беше избутал. Никол стоеше зад него с ръце на кръста.

Сърцето му биеше силно, но Гамаш си наложи да не натиска прекалено газта. Толкова много сняг беше натрупал, че пътят трудно се различаваше. На края на улица „Мулен“ спря и се подвоуми. Чистачките се движеха ожесточено, но едва смогваха да чистят предното стъкло. Снегът се трупаше бързо и Гамаш знаеше, че ако остане твърде дълго така, няма да може да потегли. Но накъде да тръгне?

Слезе от колата, застана на пътя и се заоглежда ту на едната, ту на другата страна. Накъде? Към Сан Реми? Или към Уилямсбърг? Накъде?

Наложи си да се овладее. Да бъде спокоен. Да не бърза. Заслуша се във воя на вятъра. Усещаше как студеният сняг полепва по него. Нямаше кой да му каже. Нямаше надпис на стената; нямаше шепот, носен от вятъра. Но един глас прозвуча в главата му. Насеченият, суров и ясен глас на Рут Зардо:

Когато смъртта ни събере отново,

ще помири ли тя прощаваща и опростена,