Луиз Пени - Убийствено студена

– А после е намерила майка си пред „Огилви“.

– Ел сигурно е познала Си Си. Мисля, че се е опитала да я заговори, но Си Си не ѝ е обърнала внимание, защото я е помислила за поредната клошарка, дошла да проси. Само че Ел е била настоятелна. Тръгнала е след нея, навярно я е извикала по име даже. Но дори тогава Си Си си е помислила, че бездомницата знае името ѝ от книгата. Накрая Ел сигурно е изпаднала в отчаяние и е разтворила дрехите си, за да ѝ покаже огърлицата. Си Си сигурно се е втрещила. Видяла е накита, който е помнела от дете. Огърлицата, изработена от Емили Лонпре. Единствена и неповторима.

– Тогава е разбрала, че тази жена е майка ѝ – тихо изрече Рен-Мари.

Представи си сцената и как би се почувствала тя на мястото на Си Си, след като толкова дълго е търсила майка си. След като е копняла не само да я види, а и да получи одобрението ѝ. След като е копняла Ел да я прегърне със старите си ръце. И какво е било да открие, че това е майка ѝ. Смърдяща, пияна, жалка клошарка.

Как бе реагирала Си Си? Навярно бе побесняла.

Рен-Мари се досещаше какво е станало. Си Си е хванала огърлицата и я дръпнала от врата на Ел. После стиснала дългия шал и дърпала ли, дърпала. Стягала все повече и повече. Докато убила майка си. За да скрие истината, както е правила през целия си живот.

Сигурно това се бе случило. Как иначе? Си Си е извършила убийството, за да спаси договора си с американците. Мислила е, че ще го изгуби, ако те научат, че създателката на ли-биен и „Бъди спокоен“ има майка клошарка и алкохоличка. Или пък се е опасявала, че ще стане за смях пред читателите си...

А най-вероятно изобщо не е помислила за тези неща. Реагирала е чисто инстинктивно. Като майка си. А инстинктите на Си Си винаги са я карали да се отървава от нелицеприятните неща. Да ги изтрива и заличава. Както е правила с малодушния си и пасивен съпруг и затлъстялата си и мълчалива дъщеря.

За нея Ел е била огромно, смърдящо и нелицеприятно усложнение.

Елеонор Алер е била погубена от единственото си дете.

Което на свой ред е било убито след това. Рен-Мари въздъхна натъжена. И зададе логичния въпрос:

– Ако Си Си е убила майка си, кой е убил нея тогава?

Гамаш замълча за миг. После ѝ каза.

* * *

На горния етаж на пансиона Ивет Никол лежеше в леглото си и слушаше музиката от „Хокейна нощ в Канада“, примесена с откъслечните крясъци от дневната. Много искаше да бъде с тях. Да обсъжда новия договор на Томас, дали треньорът е виновен за сегашния провал и дали от „Торонто“ са знаели, че Паже е контузен, преди да го продадат на „Канейдиънс“.

Изпитала бе нещо към Бовоар в нощта, когато се грижеше за него, и на другата сутрин, когато вечеряха заедно. Не привличане. Просто спокойствие да е в неговата компания. Облекчение. Сякаш някаква тежест, която не е и подозирала, че носи, изведнъж е паднала от раменете ѝ.

Мислеше си също така за пожара и за глупавата си постъпка да се набута в горящата сграда. Още една причина да мрази глупавия чичо Сол. За всичко бе виновен той, разбира се. Всичко лошо, което се случваше на семейството ѝ, произтичаше от него. Той беше гнилата ябълка на рода.

„Тя не го заслужава.“ Думите я изгаряха. Отначало не бе осъзнала колко дълбока е раната. Човек не си дава сметка за това в самото начало. Първо идва изтръпването. Но след време Ивет разбра. Беше жестоко наранена.

Гамаш разговаря с нея и това беше интересно. Дори ѝ помогна. Ако ще и само с това, че ѝ показа какво трябва да направи. Взе телефона си и набра. Обади се мъжки глас на фона на хокейния мач.

* * *

– Искам да те питам нещо – каза Гамаш и промяната в тона му разтревожи Рен-Мари. – Постъпих ли правилно с Арно?

Сърцето ѝ се сви, когато чу въпроса. Само тя знаеше каква цена бе платил съпругът ѝ. Пред другите Арман се държеше храбро. Нито Жан Ги, нито Мишел Бребьоф, нито дори най-близките им приятели знаеха през каква мъка е преминал. Но тя знаеше.

– Защо питаш?

– Заради този случай. Не става дума просто за убийство. А за морал.

– Всяко убийство е въпрос на морал. Морала на убиеца, твоя морал...

Вярно беше. Човек е такъв, какъвто са убежденията му. И единственият случай, в който имаше реална опасност Гамаш да предаде убежденията си, беше „Арно“.

– Може би трябваше да ги оставя да умрат.

Въпросът беше дали се е подвел по егото си в случая „Арно“? Или по гордостта? А може би по увереността, че само той е прав, а всички други грешат?

Гамаш си спомни проведената тихомълком спешна среща в централното управление. Как взеха решение да оставят мъжете да се самоубият за доброто на полицията. Спомни си как направи възражение и всички гласуваха срещу него. И как си тръгна след това. Сърцето му все още се свиваше от срам, когато си спомняше какво се случи после. Пое едно разследване в Бе де Мутон, за да е максимално далеч от централата. За да избистри мислите си. Но през цялото време знаеше какво трябва да направи.