Луиз Пени - Жестокият месец

Гамаш остана втренчен в къщата още няколко секунди, после се обърна към младия си колега и се усмихна леко.

– Сигурен ли си, че не ръмжи къщата?

– Почти сто процента.

– Добре, вярвам ти – засмя се Гамаш. Постави широката си длан върху мекото кожено яке на младия мъж и тръгна към имението „Хадли“.

Когато се приближи, с изненада забеляза обелена боя и стърчащи отломки стъкло от счупени прозорци. Табелата „Продава се“ бе паднала, от покрива липсваха керемиди, дори няколко тухли от комина се бяха откъртили. Сякаш къщата изхвърляше части от себе си.

– Престани! – каза си.

– Какво да спра? – попита Бовоар. Младият инспектор почти подтичваше след шефа си, който с големи крачки вървеше към къщата.

– На глас ли го изрекох? – Гамаш рязко спря. – Жан Ги... – започна, но не знаеше какво да каже.

Докато Бовоар чакаше продължението, на красивото му лице се изписа недоумение.

„Какво искам да му кажа? – запита се Гамаш. – Да внимава? Да помни, че нещата не са такива, каквито изглеждат? И в имението „Хадли“, и в това разследване, даже в екипа, с който работим.“

Искаше му се да дръпне Жан Ги настрани от тази къща. Далеч от това разследване. Да го прогони от себе си. Колкото може по-далеч.

Нещата не бяха такива, каквито изглеждаха. Познатият му свят се променяше, изкривяваше. Всичко, което Гамаш бе смятал за даденост, за твърд и неоспорим факт, се разпадаше.

Но Арман Гамаш нямаше да позволи да бъде съсипан заедно с всичко останало. Нямаше да позволи любимите му хора да пострадат.

– Къщата се разпада – каза на колегата си. – Бъди внимателен.

Бовоар кимна:

– Вие също.

Когато влязоха, Гамаш се изненада колко обикновено изглеждаше мястото. Не личеше и следа от зло. Всъщност къщата изглеждаше направо жалка.

– Насам, шефе! – извика полицай Изабел Лакост. Надвеси се над тъмния дървен парапет на стълбището и кестенявата ѝ коса се залюля пред лицето. – Жертвата е починала в тази стая. – Посочи зад себе си и се скри. – Joyeuses Pâques – добави след малко, когато Гамаш се качи по стълбите и влезе в стаята.

Лакост се обличаше практично и стилно като повечето жени в Квебек. Все още нямаше трийсет, но бе майка на две деца и не си бе направила труда да отслабва след ражданията. Просто се обличаше добре и бе напълно доволна от резултата.

Гамаш погледна вътре. До едната стена бе опряно голямо удобно легло. Срещу него имаше камина с масивна полица във викториански стил. Дъските бяха застлани с индийски килим в наситеносиньо и виненочервено. Стените бяха облепени с красиви тапети, а лампите (една на стойка и една настолна) – украсени с фестони и ресни. Върху абажур бе метнат изящно пъстър шал.

На Гамаш му се стори, че се е върнал сто години назад във времето.

По средата на стаята имаше наредени в кръг столове. Преброи ги. Десет. Три от тях бяха паднали.

– Внимателно, още не сме приключили – предупреди Лакост, когато Гамаш направи крачка към тях.

– Какво е това? – попита Бовоар, като посочи белия прах на килима.

– Сол. Отначало го помислихме за амфетамин или кокаин, но се оказа, че е обикновена каменна сол.

– Защо са ръсили сол по килима? – попита Бовоар, без да очаква отговор.

– За да прочистят мястото, предполагам – отвърна Лакост, без да съзнава колко странно звучи.

– Моля? – сепна се Гамаш.

– Имало е спиритически сеанс, нали.

– Така чух.

– Не разбирам – каза Бовоар. – Защо сол?

– Ще обясня – усмихна се Лакост. – Има много начини да се направи спиритически сеанс, но само при един от тях се използват сол и четири свещи.

Посочи свещите на килима, във вътрешността на кръга. Гамаш не ги бе забелязал. Едната беше паднала и когато се наведе да погледне, му се стори, че на килима има потекъл восък.

– Поставени са в четирите посоки на света – продължи Лакост. – На север, юг, изток и запад.

– Знам посоките на света – сопна ѝ се Бовоар. Тая работа започваше да не му харесва.

– Каза, че има само един вид сеанс, при който се използват сол и четири свещи – напомни спокойно Гамаш.

– При уика27 – заяви Лакост. – Ритуалът е вещерски.

26 Марка италиански вермут. – б. р.

27 Съвременното вещерство, наричано „уика“, е неопаганистична религия, в чиито основи са залегнали както древни ритуали и обреди, така и модерни окултни практики. Заражда се във Великобритания през първата половина на XX век, през шейсетте години се разпространява и в страни като Австралия и САЩ. Днес уика има последователи в цял свят. – б. р.