Луиз Пени - Жестокият месец

След малко остави листа и погледна Бребьоф.

– Ефедрин.

– C’est ça 24 .

– Хубаво, но това не означава, че е убийство. Има хора, които вземат ефедрин, нали?

– Той е забранено вещество – изтъкна Бребьоф.

– Да, да – разсеяно измърмори Гамаш и отново зачете доклада. – Хмм, интересно. Чуй това: „Жертвата е висока метър и седемдесет и тежи шейсет и един килограма.“ Изглежда, не е имала нужда от хапчета за отслабване. – Свали очилата си и ги сгъна.

– Повечето хора нямат. Всичко е в главата.

– Интересно колко е тежала преди няколко месеца. Може би така е станала шейсет и един килограма. – Гамаш почука по доклада. – С помощта на ефедрин.

– Може би – съгласи се Бребьоф. – Твоята работа е да разбереш.

– Убийство или нещастен случай?

Гамаш отново се зачете в доклада, като се чудеше какво още може да разбере от него. Знаеше обаче, че хартията рядко дава отговори на въпросите му. Дали е било убийство? Кой е убиецът? Защо е мразел или се е страхувал от тази жена толкова много, че да сложи край на живота ѝ? Защо? Защо? Винаги се пита „защо“ преди „кой“.

Не, отговорите бяха в нечия плът и кръв, не в книга или доклад. Много често дори се съдържаха в нещо нематериално, което не можеш да пипнеш и задържиш. Отговорите на въпросите му се криеха в мрачното минало и емоциите, скрити там.

Листът, който Гамаш държеше, съдържаше фактите, но не и истината. Затова трябваше да отиде в Трите бора. Затова още веднъж трябваше да посети имението „Хадли“.

– Кого ще вземеш за разследването?

Въпросът го върна в кабинета на приятеля му. Бребьоф се опита да прозвучи небрежно, но не му се получи – въпросът бе твърде странен. Никога досега не беше питал Гамаш, който оглавяваше отдел „Убийства“, за процедури, още по-малко за нещо така маловажно като избора на екип.

– Защо питаш?

Бребьоф взе химикалка и нервно почука с нея по купчина хартия.

– Много добре знаеш защо. Ти привлече вниманието ми върху поведението ѝ. Ще вземеш ли полицай Ивет Никол за това разследване?

Ето каква била работата. Гамаш си бе задал същия въпрос, докато пътуваше към управлението. Дали да включи Никол в екипа? Подходящ ли бе моментът? Дори беше поседял във волвото си на полупразния служебен паркинг, докато се опитваше да вземе решение. И все пак се изненада, че приятелят му попита.

– Ти какво ще ме посъветваш?

– Взел ли си вече решение, или има шанс да ти повлияя?

Гамаш се засмя. Двамата се познаваха твърде добре.

– Ще ти кажа, Мишел. Вече взех решение. Но знаеш колко ценя мнението ти.

– Да видим какво би предпочел да получиш сега? Козуначена кифла или моето мнение?

– Козуначена кифла – призна Гамаш. – Но ти също би предпочел нея.

– Вярно е. Слушай сега. – Бребьоф заобиколи бюрото си, седна на него и се наведе към приятеля си. – Да я вземеш, би било лудост. Но те познавам. Искаш да я спасиш, да я поправиш. Да ѝ помогнеш да стане добър и достоен полицай. Прав съм, нали?

Мишел Бребьоф вече не се усмихваше.

Гамаш отвори уста да отвърне, но се отказа. Реши да остави приятеля си да каже всичко, което мисли. И Мишел бе откровен:

– Един ден самолюбието ти ще те убие. Много добре го знаеш. Правиш се на много безкористен, на велик учител. Мъдрият и търпелив Арман Гамаш. Но и двамата знаем, че това е егото ти. Гордостта. Много внимавай, приятелю. Тя е опасна. Сам го каза.

Арман усети как му прикипява и се принуди да поеме няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокои. Да не отговаря на гнева с гняв. Знаеше, че Бребьоф му го казва не като началник, а като приятел.

– Време е да сложим точка на случая „Арно“ – заяви твърдо. Сам не повярва, че го изрече. Проклетият Арно гниеше в затвора, но все още го преследваше.

– Мислех, че е приключил – отбеляза Бребьоф, като се върна на стола си.

– Защо си тук, Мишел?

– Къде? В собствения ми кабинет ли?

Гамаш замълча, погледна изпитателно приятеля си. След малко Бребьоф се наведе напред, опря лакти на широкото бюро, сякаш искаше да пропълзи по него и да се увие като змия около врата на Арман.

– Знам какво се случи предишния път в имението „Хадли“. За малко не те убиха и...

– Положението не беше чак толкова сериозно.

– Не ме лъжи, Арман. Исках лично да ти кажа за случая и да видя как ще реагираш.

Гамаш замълча. Почувства се дълбоко трогнат.

– Има нещо в това място – призна след малко. – Ти никога не си бил там, нали?

Бребьоф поклати глава.

– Там има нещо. Някакъв глад, потребност, която трябва да бъде задоволена. Сигурно ти звучи налудничаво.