Луиз Пени - Жестокият месец

Когато седна в кръга с гръб към отворената врата, Клара забеляза, че четири от свещите не са запалени. След като всеки си избра стол, Жана бръкна в торбичка. После обиколи кръга, като разпръскваше нещо.

– Сега това е свещен кръг – обяви напевно. Лицето ѝ бе ту осветено, ту потъваше в сянка; очите ѝ приличаха на черни дупки, издълбани в череп. – Солта освещава кръга и предпазва всички, които са вътре.

Клара усети как Мирна стисва ръката ѝ. Единственият шум бяха тихите стъпки на Жана, която обикаляше около тях и ръсеше сол. Художничката бе настръхнала, ослушваше се за най-тихия звук. Очакваше птицата да излети от мрака с крясъци, с извадени нокти и отворена човка, и тази мисъл я плашеше.

Жана драсна клечка кибрит и Клара за малко да подскочи.

– Каня мъдростта от четирите края на света да влезе в нашия свещен кръг, да ни предпазва, да ни напътства и да бди над нашето дело тази нощ, докато прочистваме къщата от духовете, които я угнетяват. От злото, което се е настанило тук. От цялата злоба, страх, жестокост и омраза, които се свързват с тази къща. С тази стая.

– Започна ли забавната част? – прошепна Габри.

Жана запали четирите свещи една по една и се върна на стола си. Изглеждаше спокойна. За разлика от останалите. Сърцето на Клара биеше тревожно и тя дишаше на малки, насечени глътки. До нея Мирна шаваше, сякаш по цялото ѝ тяло пълзят мравки. Всички останали бяха пребледнели и гледаха уплашено. Клара не знаеше дали кръгът е свещен, но определено бе пълен с уплаха. Огледа се и се почуди, ако това бе филм и двамата с Питър го гледаха, свити на дивана, кой от всички ще се паникьоса пръв.

Мосю Беливо – уплашен, съсухрен, скърбящ?

Жил Сандон – едър, силен, свикнал да е в гората, а не затворен във викторианско имение?

Хейзъл – толкова добра и щедра. Или слаба? А може би дъщеря ѝ, ненаситната Софи?

Не. Клара спря поглед на Одил. Поетесата първа щеше да изпадне в паника. Горката добра Одил. Всъщност вече бе изгубена. Най-нуждаеща се и най-малко нужна от всички тях. Тя бе създадена да бъде изядена първа. Клара се засрами малко от тези жестоки мисли. Реши, че къщата е виновна за тях. Тя блокираше доброто и даваше свобода на останалото.

– И сега призоваваме мъртвите – обяви Жана.

Клара, която не очакваше, че може да се уплаши още повече, се ужаси.

– Знаем, че сте тук – заговори с постепенно усилващ се глас медиумката. – Те идват. Идват от мазето. Идват от тавана. Те са навсякъде около нас. Идват по коридора.

Клара бе сигурна, че чува стъпки. Влачене на крака, куцукане по килима отвън. Представи си как Мумията с протегнати ръце и мръсни гниещи превръзки се влачи към тях по тъмния прокълнат коридор. Защо бяха оставили вратата отворена?

– Явете се! Сега! – изкрещя Жана и плесна с ръце.

В свещения им кръг проехтя писък. После – втори.

Чу се думкане.

Мъртвите бяха тук.

16 Мой хубав Габри (фр.). – б. р.

ГЛАВА ДЕВЕТА

Главен инспектор Арман Гамаш вдигна очи от вестника и погледна крадешком внучката си. Бебето седеше в калта на брега на Бобровото езеро и смучеше палеца на крака си. Лицето му бе омазано с кал или шоколад, а може би с нещо друго, за което инспекторът не искаше да си помисли.

Беше понеделникът на Великден и цял Монреал като че ли бе решил да прави едно и също: да се разхожда около Кралския хълм до Бобровото езеро. Гамаш и Рен-Мари се припичаха на пейка и гледаха как синът им и семейството му се наслаждават на последния си ден в града, преди да заминат за Париж.

С радостен писък малката Флоранс се прекатури във водата.

Гамаш хвърли вестника и почти бе станал, когато усети нечия възпираща ръка.

– Даниел е там, mon chéri 17. Това е негова работа.

Арман спря и загледа какво ще стане, все още готов да реагира. До него се изправи младата му германска овчарка Хенри – беше нащрек, усетил внезапната промяна в настроението на господаря си. Но разбира се, Даниел се засмя, вдигна мъничката си мокра дъщеричка с големи закрилнически ръце и забоде нос в коремчето ѝ, при което тя се засмя и започна да прегръща главата на татко си. Гамаш си отдъхна и се обърна към Рен-Мари. Наведе се, целуна я и прошепна, заровил лице в посивялата ѝ коса:

– Благодаря. – После протегна ръка и погали Хенри по гърба. Него също целуна по главата: – Добро куче.

Хенри, вече неспособен да се сдържи, скочи и опря предните си лапи почти на раменете на Гамаш.

– Не! Долу! – Хенри веднага слезе. – Легни.

Кучето легна с виновно изражение. Нямаше съмнение кой е водачът на глутницата.