Луиз Пени - Жестокият месец

Художничката така се бе съсредоточила в подслушването, че се сблъска с човек, който бе спрял пред нея в тъмното. Жил. Клара вдигна очи.

Бяха стигнали.

14 Герои от книгата на Доктор Сюс „Как Гринч открадна Коледа“ (1957). – б. р.

15 Филм на ужасите от 1973 г. – б. р.

ГЛАВА ОСМА

Скупчиха се в студа и мрака. Светлините на фенерчетата им подскачаха като обезумели по фасадата на порутената къща. Табелата „Продава се“ бе паднала и лежеше като надгробна плоча, забита в меката земя с единия си ъгъл. Клара премести фенерчето и освети още свидетелства на упадък. Знаеше, че имението е изоставено, но не беше подозирала, че постройките се превръщат в развалини толкова бързо. Няколко капака на прозорците бяха провиснали и се тряскаха в тухлената стена. Счупени стъкла стърчаха като хищни зъби. Клара забеляза нещо бяло, свито в основата на къщата, и сърцето ѝ примря. Нещо мъртво и одрано, може би?

Плахо се приближи по неравните разкривени павета на входната алея. След малко спря и погледна назад. Другите все още стояха скупчени на улицата.

– Елате.

– На нас ли говориш? – попита Мирна. Изглеждаше като вцепенена. Тя също наблюдаваше втренчено белия предмет до стената на къщата.

– Тук няма друг освен нас, пъзльовци! – каза Габри.

– Какво е това?

Мирна се приближи до Клара и посочи. Забеляза, че трепери. Дали тялото ѝ изпращаше сигнал? Морзов код? Ако бе така, тя се досещаше какво означава: БЯГАЙ!

Художничката отново се обърна към къщата, пое си дълбоко въздух, изрецитира наум „Отче наш“ и пое встрани от пътеката. Почвата беше мека и при всяка крачка като че ли съскаше под краката ѝ. Мирна не можеше да повярва, че приятелката ѝ го прави. Искаше ѝ се да изтича, да я хване, да я притисне силно и да ѝ каже повече да не постъпва така. Но вместо това остана на мястото си.

Клара се приближи до къщата и се наведе. После се изправи и бързо се върна на сравнително по-безопасно място – на пътеката при Мирна.

– Няма да повярвате, но е сняг.

– Не е възможно. Снегът отдавна се стопи.

– Не и тук. – Клара бръкна в джоба си и извади огромен старомоден ключ. Дълъг, дебел и тежък.

– А аз през цялото време си мислех, че просто се радваш да ме видиш.

Художничката се усмихна. Почувства се по-добре и беше радостна, че чувството за хумор не е изоставило Мирна на тъмната алея.

– Жената от агенцията за недвижими имоти с огромно удоволствие ми го даде. – обясни Клара. – Сигурно от месеци не е идвала тук.

– Какво ѝ каза? – попита Мадлен. (След като видяха, че Клара и Мирна са още живи, другите също се престрашиха да дойдат.)

– Обясних ѝ, че ще призовем всички демони и ще изчистим къщата от тях.

– И тя ти даде ключа?

– Буквално ми го хвърли.

Клара пъхна ключа в ключалката, но вратата се отвори сама. Пусна го и той изчезна в мрака заедно с бравата.

– Я пак ми напомнете защо го правим? – обади се Беливо.

– За забавление – отговори Софи.

– Не всички сме тук за това – уточни Жана и като ги заобиколи, дребната невзрачна женица смело влезе в къщата.

* * *

Един по един влязоха в имението „Хадли“. Вътре бе по-студено, отколкото навън, и миришеше на мухъл. Електрозахранването отдавна бе прекъснато и сега светлите кръгчета на фенерите затанцуваха по белещите се тапети на цветчета. По тях имаше мокри петна, които всички се надяваха да са просто от вода. Окуражени от светлината, сякаш държат мечове, навлязоха по-навътре в къщата. Дъските скърцаха под краката им, а някъде в далечината се чуваше пърхане.

– Сигурно е птица. Горкото животинче. Тук е като в капан – обади се Габри.

– Да го потърсим – предложи Мадлен.

– Луда ли си? – прошепна Одил.

– Права е – намеси се Жана. – Ако не друго, това е една заблудена душа. Не можем да я оставим така.

– Ами ако не е птица? – прошепна Габри на Хейзъл, която още не можеше да повярва, че е дошла.

Всички се запромъкваха вкупом като едно огромно пълзящо насекомо. С много крака, с много страхове. Продължиха напред, но спираха от време на време, за да се ориентират.

– Горе е – шепнешком каза Жана.

– Естествено – измърмори Жил, – никога не чакат до вратата. Не можеш да ги намериш в розова градина през лятото или в камион за сладолед.

– Това ми напомня за една игра, която играехме с Питър някога – каза Клара на Мирна.

Но на приятелката ѝ сега изобщо не ѝ беше до това. Опитваше се да прецени дали пак тя ще избяга най-бавно от къщата. Може би Хейзъл бе по-бавна и демоните щяха да изядат нея. Тази мисъл ободри Мирна. Но после ѝ хрумна, че желанието да спаси дъщеря си може да даде енергия на Хейзъл. Като психолог Мирна знаеше, че майката е способна на неподозирани неща, когато рожбата ѝ е в опасност. „Проклетият майчин инстинкт пак ще съсипе живота ми“ – помисли си. Тръгна по стълбите, покрити с износена и проядена от молци пътека, и докато изкачваше мъчително стъпало след стъпало, чу как се усилва ожесточеното пърхане.