Луиз Пени - Жестокият месец

– Когато гледахме филм на ужасите и някой влезе в къща с духове – продължаваше да бърбори Клара („Хубаво – помисли си Мирна, – така ще привлече духовете към себе си.“), – винаги играехме на „Ти кога би избягал?“. Във въздуха прелитат отрязани глави, чуват се писъци от болка, някой изкормва приятелите им, а героите остават.

– Свърши ли?

– Да.

Клара успя да се наплаши доста и се почуди дали ако това беше филм, Питър щеше вече да ѝ крещи пред екрана да бяга.

– Тук вътре.

– Разбира се – измърмори Жил.

Жана спря пред затворена врата. Единствената затворена врата на целия етаж. Настъпи тишина.

Внезапно се чу отчаяно пляскане на крила срещу вратата, сякаш съществото се блъскаше в нея.

Жана посегна, но мосю Беливо хвана ръката ѝ и я дръпна от дръжката. После застана отпред и протегна своята.

Отвори вратата.

* * *

Вътре не се виждаше нищо. Колкото и да се взираха, очите им не привикнаха към тъмнината. Но онова, което бе вътре, ги усети. Не птицата, която за момента се укроти. Нещо друго. От стаята лъхна хлад и едва доловим аромат.

Вътре ухаеше на цветя. Свежи пролетни цветя.

Застанала на вратата, Клара бе обхваната от меланхолия – тъга, която сякаш се просмукваше от земните недра в нея. Почувства дълбока скръб в стаята. Отчаян копнеж.

Вдиша дълбоко и осъзна, че е затаила дъх.

– Хайде – прошепна Жана и на Клара ѝ се стори, че чува гласа ѝ от вътрешността на главата си. – Да направим онова, за което сме дошли.

Двете жени първи влязоха в стаята. Другите ги последваха и скоро фенерчетата им осветиха различни части на помещението. Дебелите кадифени завеси висяха накриво. До едната стена имаше легло с високи крака, все още застлано с кремави чаршафи и дантели. На възглавницата имаше вдлъбнатина, сякаш доскоро върху нея е почивала неспокойна глава.

– Познавам тази стая – каза Мирна. Обърна се към Клара и Габри. – Вие също.

– Спалнята на старата Тимър Хадли – възкликна Клара, изненадана, че не се досети по-рано.

Но такава беше силата на страха. Клара бе влизала в стаята много пъти, докато се грижеше за умиращата старица.

Мразеше Тимър Хадли. Мразеше стаята. Мразеше змиите, които бе чула да пълзят в мазето. А преди няколко години къщата за малко не я уби.

Изпита прилив на омраза. Желание да запали цялата сграда. Това място, събрало всичките им скърби, гняв и страхове, но не от добронамереност. Не. Имението „Хадли“ първо бе създало тези неща, бе изпратило мъка и ужас във външния свят, а чедата му, синовете и дъщерите му, просто се връщаха у дома за Великден.

– Да се махаме – каза Клара, като се обърна към вратата.

– Не можем – възрази Жана.

– Защо не? – попита мосю Беливо. – Аз съм съгласен с Клара. Имам лошо предчувствие.

– Чакайте – обади се Жил.

Мъжагата стоеше по средата на стаята със затворени очи и извита назад глава, при което рижавата му брада стърчеше към тавана.

– Това е просто къща – добави със спокоен, твърд глас. – И се нуждае от помощта ви.

– Това е абсурд – заяви Хейзъл, докато се опитваше да хване Софи за ръката, въпреки че момичето се дърпаше. – Просто къща ли е, или се нуждае от помощ? Може да е едно от двете, но не и двете заедно. Моята къща никога не ме е молила за помощ.

– Може би не се заслушваш достатъчно – отбеляза Жил.

– Искам да остана – заяви Софи. – Мадлен, ти какво мислиш?

– Не можем ли да седнем?

– Можем и да легнем, ако искате – отговори Габри, като освети леглото.

– Не, благодаря, mon beau Gabri 16. Още не – усмихна се Мадлен и така разсея напрежението.

Без да обсъждат повече, всички се захванаха за работа. Донесоха столове и ги подредиха в кръг.

Жана сложи на един от тях чантата, която бе донесла, и започна да вади съдържанието ѝ. Клара и Мирна тръгнаха на разузнаване. Надникнаха в камината с тъмна махагонова полица и строг викториански портрет отгоре. Етажерката бе пълна с подвързани в кожа томчета от времето, когато хората наистина са ги чели, а не са ги купували само за украса.

– Къде ли е птицата? – попита Клара, като посегна към предметите върху тоалетната масичка.

– Крие се, горкичката. Сигурно умира от страх – предположи Мирна

Насочи фенерчето си към един тъмен ъгъл, но не видя и следа от птица.

– Тук е като в музей – отбеляза Габри, като се приближи и вдигна сребърно огледало.

– По-скоро като в мавзолей – поправи го Хейзъл.

Когато се обърнаха, с изненада установиха, че стаята е осветена от свещи. Може би двайсетина на брой, разпръснати навсякъде. Искряха, но тази светлина, толкова топла и внушаваща уют преди малко в дома на Клара и Питър, в това помещение бе сякаш осквернена. Тъмнината изглеждаше по-тъмна, а мъждукащите пламъчета хвърляха зловещи сенки върху пъстрите тапети. На Клара ѝ се прииска да изгаси свещите, да прогони демоните, създадени от собствените им сенки. Дори нейният силует, толкова познат, бе грозен и разкривен.