Луиз Пени - Жестокият месец

– Браво – похвали го Гамаш и му даде бисквитка.

– Добро момче – каза Рен-Мари на съпруга си.

– Аз няма ли да получа лакомство?

– В обществен парк ли, monsieur l’inspecteur 18? – възкликна жена му, като погледна другите семейства, които спокойно се разхождаха из парка „Мон Роял“ под едноименния хълм19, надвесен над Монреал. – Макар че сигурно няма да е за първи път.

– За мен ще е – усмихна се Гамаш и леко се изчерви, доволен, че Даниел и семейството му не ги чуват.

– Много си сладък. По един леко недодялан начин.

Рен-Мари го целуна. Гамаш чу шумолене и изведнъж забеляза, че страниците с литературната рубрика са хвръкнали от вестника му. Скочи и хукна след тях, като се опитваше да ги затисне с крак, преди съвсем да са отлетели. Флоранс, увита с одеяло, го видя, започна да сочи и се разсмя. Даниел я остави на земята и тя затропа с крачка. Гамаш затрополи още по-усърдно и скоро Даниел, жена му Розлин и малката Флоранс дружно вдигаха високо крака и тъпчеха въображаеми листа, разлетели се от вятъра, докато Арман гонеше истинския вестник.

– Добре, че любовта е сляпа – засмя се Рен-Мари, щом Гамаш се върна на пейката.

– И не много умна – съгласи се Арман и стисна ръцете ѝ. – Нали не ти е студено? Искаш ли café au lait ?

– Да, не бих отказала – отговори жена му, като вдигна очи от вестника, който четеше – „Прес“.

– Татко, дай да ти помогна.

Даниел подаде Флоранс на Розлин и двамата мъже отидоха до павилиона в гората, недалеч от езерото. По пътеките в парка имаше много хора, които тичаха за здраве, от време на време по конните алеи се появяваше по някой ездач и отново се скриваше от поглед. Беше ослепителен пролетен ден с истински топлещи слънчеви лъчи.

Рен-Мари ги загледа, докато се отдалечаваха. Бяха като две капки вода. Толкова много си приличаха. Високи и жилави като дъбове. Кестенявата коса на Даниел вече пооредяваше, темето на баща му бе почти голо. Отстрани започваше да се прошарва. И двамата – Арман, който наближаваше шейсет, и синът им, вече на трийсет, колкото и да не ѝ се вярваше – стъпваха уверено.

– Много ли ви липсва? – попита Розлин, като седна до свекърва си и се вгледа в спокойното ѝ, осеяно с бръчки лице.

Обичаше Рен-Мари още от първата вечеря, която възрастната жена бе приготвила в нейна чест. Скоро след като започнаха да излизат заедно, Даниел я представи на родителите си. Розлин бе ужасена. Не само защото още тогава знаеше, че го обича, а и понеже ѝ предстоеше да се срещне лично с прочутия главен инспектор Арман Гамаш. Непоколебим и справедлив, разплитащ и най-сложните случаи, той бе жива легенда в Квебек. Розлин буквално бе израснала с лицето му – инспекторът я гледаше от отсрещната страна на масата, докато баща ѝ четеше за най-новите му успехи по време на закуска. На снимките Гамаш постепенно остаряваше: темето му оплешивя, косата му посивя, лицето му леко се закръгли. Появиха се тънки мустаци и бръчки, които не съвпадаха с гънките на хартията. И изведнъж, да не повярваш, тя щеше да се срещне с истинския човек от плът и кръв.

– Bienvenue 20 – усмихна се Арман Гамаш и направи лек поклон, когато за първи път ѝ отвори вратата на дома си в Отремон. – Аз съм бащата на Даниел. Заповядай, влез.

Носеше сив фланелен панталон, удобен кашмирен пуловер, риза и вратовръзка за неделния обяд. Ухаеше на сандалово дърво, ръката му бе топла и солидна като удобна ръкавица. Розлин познаваше тази ръка. Даниел имаше същата.

От онзи обяд бяха минали пет години и се бяха случили толкова много неща. С Даниел се ожениха, роди се Флоранс. Един ден мъжът ѝ се прибра вкъщи и подскачаше от радост. Оказа се, че фирма за управление му е предложила работа в Париж. Договорът бил само за две години, обясни ѝ, но все пак какво мислела тя.

Нямаше какво да му мисли. Две години в Париж! Една от тях вече бе минала и те обожаваха града. Но близките им липсваха и двамата много добре помнеха покъртителната сцена как двете баби и двамата дядовци на Флоранс целуваха внучката си за довиждане на летището. Колко ли беше мъчително да пропуснеш първите ѝ стъпки и думи, първото зъбче, постоянните промени в лицето и характера ѝ. Розлин очакваше, че нейната майка ще страда най-много, но май на дядо Арман му бе най-тежко. Сърцето ѝ се късаше, когато вървеше по остъкления коридор към самолета и го гледаше опрял длани на прозореца на чакалнята.

Арман Гамаш обаче не каза нищо. Радваше се за тях и им го показваше. С готовност ги пусна да заминат.

– Всички ни липсвате – отвърна Рен-Мари, стисна ръката ѝ и се усмихна.